В двора на кампуса

[Брук Дейвис]

First topic message reminder :

Беше приятен и топъл макар и есенен ден. Днес трябвяше да присъствам на първата си лекция по моден дизайн. Вече нямах търпение! Спрях колата си в двора на университета на мястото на което винаги спирах. Изглежда вече никой не се усмеляваше да спира там след няколкото скандала последвали преди дни. Някак знаеха, че това е моето място. Бях доста опърничева. Но такава си бях. Слязох от светло синьото си кабрио и се запътих към сградата.
Токчетата ми отекваха по коридора. Беше пълна лудница тук! Как щях да открия стаята?
Спрях се пред таблото за часовете на курса по мода. Аудитория номер 65...
Така....огледах се наоколо. До мен стоеше едно момиче, което също се взираше в таблото. Може би търсеше същото, което и аз.
-Извинявай, да знаеш къде е аудитория 65?-попитах.
Беше руса и изглеждаше също така объркана като мен. Този колеж беше огромен! Чувствах се като в някакъв лабиринт.

[Шелби Брайт]

Засмях се на твърдението й за мен и модел. Никога не бих се разхождала по подиума по бански костюми или някакви рокли и високи токчета. За нищо на света не бих си заменила кецовете.
- Защо да ме изгонят ли?- попитах и реших че точно за това пишеше.
- Не се разбирам особено с хора, които се имат за нещо повече от това, което са и ако се налага всеки ден да ги гледам, ще стане напечено.- приключих с моето малко уводче.
- Да, сама живея и не е особено близко.- отвърнах на предишния й въпрос отново кратко и сега се осъзнах, че ми трябва човек с който да водя диалози по-големи от тези сега. Да говоря с повече думи.
- Независимо каква ще е дрехата ще я нося ако ще да е и доста шарена.- усмихнах се леко и определено стените, които бях издигнала започнаха да се срутват, но само за един приятел.

[Брук Дейвис]

Тя наистина се разсмя на твърдението за модела. Обясни, че не харесва хората, които се мислят за нещо повече от другите. Не знам защо беше останала с впечатлението, че в университета има само такива хора. Аз самата не познавах все още почти никой, но и не смятах, че всички бяха такива.
-Наиситна в повечето университети е пълно с барбита и момчета, които се мислят за недостъпни или нещо повече от другите-заявих.
Самата аз бях много популярна в гимназита и достатъчно бях общувала с подобни персонажи. Затова и знаех, че за много ог тях това държание е защитна стена. Познавах ги много добре, защото бях израстнала в такава среда.
-Аз лично се надявам да срещна много приятели тук-казах.
Обичах да общувам с различни хора и Шелби определено не беше от момичетата, с които преди бях общувала. Всъщност беше доста по-различна от тях.
-Значи скоро можем да те видим замесена в скандал-казах й. Особено ако се сбъскаш с някоя надута глезла-казах.
Глезла не беше изобщо думата, която трябваше да употребя, поради факта, че и аз бях доста разглезена, но не знам защо го казах.
Може би това беше част от моята друга половина-онази част, която бе харатерна за всички богати момичета, свикнали винаги да получават, това което искат или за повечето от тях.

[Шелби Брайт]

За разлика от мен Брук беше много по открита, разговорлива и щеше да завърже приятелство още с първия срещнат само с една дума, докато аз щях да съм си вълк единак. Дори не знам защо говори с мен, вместо да си хване групата от популярните и не ме зареже.
Надявах се да не повлияем някак си една на друга и да има нещо общо в стила на обличане или нещо подобно, защото мразех еднаквостите.
- Честно не се съмнявам в способностите ти и съм сигурна, че можеш да измислиш модел за всеки един човек, независимо какъв е той.- пледирах накратко и замлъкнах.

[Брук Дейвис]

Шелби определено беше потайна и прикрита. Не знам на какво се дължеше това, може би имаше някаква скрита причина или може би просто си беше такава. Каквото и да беше, ясно е че всички хора са различни и на мен това не ми пречеше-напротив, стараех се да ги опознавам.
Тя каза, че не се съмнявала в способностите ми-това ме поласка, но не знаех дали наистина го мислеше или го казва просто така.
Занапред щяхме да се опознаем по-добре и мисля, че си допадахме, макар да бяхме много различни една от друга, а всъщност може би точно това ни сближаваше.

[Шелби Брайт]

Брук ми се видя леко замислена или по-точно отнесена, сякаш се беше телепортирала на нейна малка планета. Всеки си имаше такава, нали? Това, което казах го мислех наистина, но за сега не трябваше да го знае никой, но какво пък. Трябваше да изразяваме мненията си независимо колко странно щяха да го приемат околните.
- Всъщност това което казах за това, че можеш да измислиш на всеки един човек дизайн, според стила му го мислех. Определено ще бъдеш един от многото. Най-добрия дизайнер може би, защото имаш огромен потенциал и ако някой каже, че не струва значи завижда.- изстрелях и се огледах. Бяха останали малко хора тук, а единственото нещо което липсваше беше най-добрият ми приятел. Приличахме си много по стил и ... няма значение сега.
- Какво ще правим сега?- попитах и се загледах в земята.

[Брук Дейвис]

Шелби ме увери, че е искрена и наистина мисли това което каза за моделите ми. Честно казано не ми приличаше на човек, който просто ей така си говори.
Изрази мнението си напълно откровено и каза, че който не харесва нещата ми, това е защото завижда. Тук и двете имахме едно и също мнение по въпроса.
-И аз мисля така-казах. Можеше да звучи нескормно, но таваси бях аз-никога не съм била от скромните. Заех ккаво мога и на какво съм способна.
Хората около нас започнаха да намаляват все повече и повече, явно всеки беше тръгнал нанякъде.
Шелби ме попита какво ще правим.
-Ако още искаш да отидем в мола, можем да идем там или пък да пием кафе някъде-предложих.
Честно казано ми беше безразлично къде ще отидем. Изчаках тя да избере.

[Шелби Брайт]

Изобщо не беше от скромните, но поне беше такава и не се правеше на такава каквото не е. Попита ме дали искам в мола или някое кафене. Не можех да повярвам, но го казах.
- Може да отидем и в мола. Нали и там има някакви кафенета.-и ето че отново се започна с кратките отговори, но какво да се прави.
Повдигнах рамене и я погледнах въпросително сякаш тя да избере, защото ако зависеше от мен щях да я завлека на някой концерт на Linkin Park или някоя друга група.
- Каквото решиш ти, все ми е тая.-отвърнах и извадих телефона си, като погледнах снимката на екрана, а не часът.
- Извинявай, че те питам, но близо ли живееш до колежа.- еха аз се извиних. Не беше чак толкова лошо колкото всъщност си мислех, че ще бъде.

[Брук Дейвис]

Вероятно и на събеседницата ми й беше все тая къде ще отидем. Каза, че няма против да отидем в мола и там да пием кафе.Вече умирах от желание да пия чаша горещо, ароматно и силно кафе.
Шелби отново погледна телефона си.
Извини се и попита дали живея наблизо до университета.
-Живея в покрайнините на Бевърли хилс-отвърнах.
Живеех в близост до хълмовете където бяха повечето от именията на известните личности.
-Всъщност доста е далече от университета-казах. Но пътувам с колата си. Обичам да шофирам и не ми пречи. Обикновено стигам доста бързо до кампуса-засмях се и се сетих за проблемите, които страстта към бързите скорости ми е докарвала.
-Може някой път да ми дойдеш на гости у нас-казах и без това живея сама и най-често няма никой в къщи.

[Шелби Брайт]

Тя живееше в покрайнините на Бевърли Хилс, аз близо до тату студио. Ето на това му се казваше разлика и макар, че родителите ми ме издържаха и ми пращаха пари за дрехи и разни подобни аз ги харчех или за цигари или понякога за алкохол и храна естествено.
- С удоволствие бих ти дошла на гости.- реших, че ще е добре да покажа поне малко маниери, а и сега беше с кола и нямаше да откажа да изпробвам бебчето. Втората ми страст бяха колите и това никой не го знаеше.
- Аз идвам с колело или пеша. Не ми е много близко, но ми харесват разходките.- признах си и се усмихнах. Лично според мен ходенето пеша си беше като малка тренировка.
- Е къде е колата ти?- попитах нетърпеливо и се запътих към паркинга, който ми изглеждаше някак си малък и прекалено претрупан с толкова много коли, но също така им се и радвах.

[Брук Дейвис]

Шелби каза, че с удоволствие ще ми дойде на гости. Усмихнах й се-когато поискаш-казах.
Попитаме къде е колата ми.
-Ето там, на паркинга. Тръгнахме към колите и аз се проврях измужду множеството от тях за да стигна до любимото си кабрио. Стоеше си там на мястото си-най-доброто място.
-Ако знаеш, че едва извоювах това място за паркиране-казах и отворих вратата на колата и се намъкнах вътре. С усмивка си спомних за кавгата с дребната блондинка, в първия ми ден в колежа.
Кой да знае, че и тук както и в гимназията щеше да има йерархия и борба за най-добрите места за парикране.
-Е, хайде скачай-подканих я.
Настаних се в колата,огледах се в огледалото, пооправих косата си, срожих си малко блясък за устни, пуснах силна музика и запалих двигателя.
-Е, потегляме!-гордо обявих.
Колата ми беше светло синьо кабрио "Порше" и имаше всички екстри, но не това ме интересуваше. Много ми подхождаше и я харесвах. А и най-важното беше мощна и бърза.

[Шелби Брайт]

След като Брук се качи останах малко да поогледам кабриото. Брюнетката си сложи блясък за устни и ме подкани да се кача. Е наместих се възможно най-бързо и огледах интериора от вътрешната страна. Koлата си беше мощна и ми се искаше да я изпробвам на някое състезание, но по-добре с моята Баварка, както обичах да си наричам бебчето.
Не се сдържах и я попитах колко вдига, макар че ми беше ясно щом ставаше дума за Порше, но лично аз предпочитах BMW.
- Харесваш ли високите скорости?- беше следващия ми въпрос като продължавах да оглеждам наоколо, за да запомня всяка една подробност от колата.
- Някой ден трябва да отидем на състезание.- обадих се отново докато пътувахме вече към мола.

[Брук Дейвис]

Двете с Шелби се настанихме в колата. Тя ме попита колко вдига.
-Ами някъде около 300 км/ч. Тръгнахме към мола.
-Да, харесвам високите скорости, дори повече, отколкото е нормално-казах.
-Харсава ли ти колата?-попитах.
Не разбирах много от коли, но изглежда Шелби се интересуваше, защото подробно я разгледа.
Предрожи да отидем на състезание. Бях чувала за тези състезания, но всъщност съвсем малко. Моята лудост не отиваше чак дотам. По-скоро отвреме навреме ме спираха за превишена скорост, но някак си успявах да ги омаям и ми опрощаваха глобата.
-Разкажи ми нещо повече за тези състезания Шелби?-казах.
Може би пък някой ден щях да опитам.

[Шелби Брайт]

Брук ме попита дали колата ми харесва и аз само кимнах. Опитвах се да подбера правилните думи, които да използвам като започна да обяснявам за състезанията.
- Състезанията на които съм присъствала се водеха нелегални и честно имаше наистина много добри, дори и повече от много добри състезатели. Естествено, че има и легални, но на тях не ходят много хора, по-точно тийнейджърите не стъпват там. Поне тези които познавам, но това сега не е от значение. Може и да знаеш, че първото автомобилно състезание в историята се провежда на 22 юли 1894 година между градовете Париж и Руан във Франция. То е организирано от парижкото списание „Пьоти Журнал“ и е рекламирано като „конкурс за коли без коне“, които са „безопасни, лесни за каране и евтини за пътуване“. В предварителния кръг, проведен на трасе с дължина 50 km, участват 69 автомобила, произведени както от сериозни фирми като Пежо, Панар и Дьо Дион, така и от любители. 25 от тях се избрани за участие в основното състезание, чието трасе има дължина 127 km.- разказах без да се запъвам, защото си знаех всичко за състезанията ... е поне как са възникнали и как да се състезавам. Изражението на Брук беше леко променено не знам само дали беше от толкова кратката, но за мен важна информация или просто ... не знам.

[Брук Дейвис]

[i]Шелби направи сериозна реч по повод състезанията с коли. Всъщност това беше най-дългото й говорене до сега.
-Уау-казах. Изглежда знаеш много за състезанията. Аз бях чела разни подолни неща някъде, някога, но не бях толкова наясно. Докато тя разказваше с хиляди подробности-къде се е състояло първото състезание, какив са били колите и т.н. и т.н. Спомена също, че тийновете не участвали. Но ние не бяхме тийнове. Следващият ми въпрос беше предвидим.
-Състезавала ли си се?[/i]

[Шелби Брайт]

Определено беше изненадана и мисля че вече знаех отговора. Тя се чудеше как съм изказала толкова много неща и последният й въпрос изобщо не ме озадачи.
- Бях се състезавала преди и то около 2-3 пъти. Бях на около шестнадесет и ми беше скучно, а и се бяхме видели с най-добрия ми приятел и той реши да ме заведе и точно тогава карах за първи път. Усещаш адреналина, който се повдига винаги когато превключиш на някоя друга скорост или дадеш мръсна газ. Чувството е невероятно и трябва да опиташ.- казах и се усмихнах леко при спомена когато едва не блъснахме един дядка и после викаше по нас, но бяхме надули музиката и се смеехме като някои идиоти. Този спомен винаги щях да го пазя в сърцето си.

[Брук Дейвис]

Шелби отвърна, че се е състезавала няколко пъти когато е била на 16.
Каза също, „е си заслужавало да опитам.
-Не съм чак дотам екстремна-отвърнах и завих и спрях колата на светофара за да изчакам да светне червено.
-Но една моя приятлека често обичаше да преминава на червено.-добъвихи се усмихнах при спомена.
Може би някой път-казах й.
Молът вече беше близо и завих в пресечката.
-Е, до тук сме.
Слязохме от колата и се запътихме към огромната стъклена сграда пред очите ни.

[Шелби Брайт]

Не си падаше по екстремностите, но все пак се съгласи някой ден. Спря колата пред мола и двете слязохме като се запътихме към огромната сграда. Не бях идвала тук от може би месец, ако не и повече. Тогава си взех едни кецове и после ходех постоянно из други магазинчета.
Хората прелитаха навън или навътре. Сблъсках се в някаква възрастна жена и тя веднага започна да вика като някоя истеричка, а с Брук се засмяхме.
- Хората не са наред честно казано.- казах аз и се огледах като забелязах някаква тениска с паднало рамо и надпис "Gotick Girl", но първата дестинация беше някое кафене.

[Брук Дейвис]

[i]Двете влязохме в мола и още на пряга Шелби се блясна в една възрастна дама, която веднага се разкрещя.
Въпреки доброто си възпитание не можах да се сдържа и се разсмях.
Шелби се загледа ввъ витрината та един магазин.
-Хареса ли си нещо?-попитах.
Ако искаш първо да пием кафе?-отсреща до входа имаше Старбъкс, а аз харесвах много кафето им.[/i]

[Шелби Брайт]

- Предлагам първо да пием кафе и да хапнем нещо, защото умирам от глад и после ще си взема едно нещо.- информирах Брук и закрачихме към Старбъкс. Преди май го нямаше или аз съм била меко казано отнесена от вихъра, за да не го забележа.
- Ти ще хапнеш ли нещо?- попитах и още с влизането миризмата на кафе ме удари в лицето. Музиката беше тиха и спокойна. Понякога ако имаш ужасен ден може и да ти подейства успокояващо, но сега ме дразнеше.

[Брук Дейвис]

Шелби изяви желание да хапнем нещо и з веднага приех,защото вече умирах от глад.
-Чудесно, умира от глад-казах. Влязохме в "Старбъкс" и приятната миризма на силно, ароматно кафе се разнесе във въздух.
-Супер,точно това ми трябваше-казах на Шелби. Обожавам миризмата на кафе-добавих и се усмихнах са сервитьорката, която тутакси се появи пред нас.
-Двойно еспресо, с много пяна и малко захар и един френски кроасан-поръчах.
-Е, Шелби, ти какво ще пиеш?

[Шелби Брайт]

Бях се отнесла в мислите си когато едно "Шелби ти какво ще пиеш?" не ме изкара от мислите ми. Погледнах леко странно, но после се адаптирах и проговорих.
- За мен капучино.- казах и се усмихнах леко то ако не беше от милост поне от обща култура, която доста рядко се появяваше в моя милост.
- Преди имало ли го е тук?- попитах и това явно беше най-глупавия ми въпрос защото Брук се засмя. Определено си личеше че не съм стъпвала доста често тук.
Трябваше ми по-добър живот или поне да излизам по-често защото дори не знаех къде какво има, ако освен изключим магазините за готик-рок дрехите, тату студиото и пистите.

[Sponsored content]