Преди няколко дни, Паркът

[Rosalie ♥]

Сутринта беше от типичните за Роуз. Тъмнокоската стана значително рано. В последно време ранното ставане не й тежеше толкова много. Бяха последните дни на ваканцията и вместо да се наслади на последните си шансове за излежаване в леглото, нея я мъчеха кошмари. Тя нямаше много спомени от сънищата, които сънуваше, но непрогледната тъмнина през, която тичаше се беше забила като игла в мозъка й. Повече подробности от кошмарите й не изникваха в мозъка й, макар Розали всячески да се опиваше да си припомни. Ако си спомнеше цялата картина може би щеше да й бъде по лесно да разбере скрития замисъл, който подсъзнанието й  изпращаше, но всеки опит за това завършваше с главоболие.
Тази вечер отново беше сънувала същия кошмар. Щом отвори очи Роуз фокусира часовника. Беше едва 8 и половина, а тя знаеше, че колкото и да се насилва няма да може да заспи повече. Холт знаеше, че най-добрия начин да се разсее от мислите свързани със забуления й в мистерия сън е да се разсее по някакъв начин. За жалост повечето й приятелки надали бяха станали в този ранен час, пък и Роуз не изпитваше особено голямо доверие към която й да е представителка от женския пол. Единственото, което можеше да й предостави една среща с така наречените "приятелки" беше бъбренето на разни незначителни теми, но и то беше начин за разтоварване. В край на сметка трябваше да отхвърли тази опция предвид ранния час, но пък един джогинг нямаше да й се отрази зле. В последните седмици брюнетката не отделяше много време за спорт, така че това не беше толкова лоша идея.
Роуз се измъкна с нежелание от леглото и набързо облече спортния си екип, след което с бърза крачка се запъти към близкия парк. Едва озовала се на една от алеите Холт сложи слушалките на Айпода си и заслушана в музиката започна да тича с бавно темпо. Веднага в ушите й прозвуча една от песните на любимата й група. Това всъщност не беше изненада. Почти цялата памет на плеъра й беше запълнена с техни песни. Беше им фен от тинейджърските си години и много харесваше музиката им. А и не само музиката. Цялата й стая беше облепена с техни плакати и особено на вокалиста им Робърт. Сестра й дълги години я беше подлагала на болезнени подигравки за очевидното увлечение на Роуз, но тя така и не им обърна внимание. Тя знаеше, че възможността някога да се запознае с Робърт граничеше с лудостта, затова и изненадата й когато това се случи беше огромна. Все още помнеше като вчера тази тяхна първа среща.
Брюнетката се огледа наоколо опитвайки се да отклони мислите си от Робърт Бъркли. Всяка мисъл за него и причиняваше една сладко-горчива болка. Все още си падаше много по него, но той ясно й беш дал да разбере, че нищо няма да се получи. Тези мисли тормозеха съзнанието на Розали. Тя вдигна поглед напред и тогава го видя. Инстинктивно си помисли, че мозъкът й си прави шеги с нея и след толкова много мисли за него, вече дори халюцинираше, но вътрешно осъзнаваше, че усмихващия се в другия край на алеята Робърт не е илюзия. Все пак тя трябваше да се увери и бавно и тромаво приближи към него.
- Кажи ми, че очите ми не ме лъжат - усмихна се нервно тя. Опитваше се всячески да се измъкне от вцепенението, което изненадата предизвика у нея, както и почти непреодолимото желание да протегне ръка и да го докосне, за да се увери, че е истински.

[Robert Berkeley]

Ден като ден, на пръв поглед напълно нормален, стига само да не си Робърт Бъркли. Нашия човек беше буден от няколко часа, защото имаше среща с хиляда човека, които не желаеше да вижда. Не разбираше за какво точно му беше този мениджър, след като всичката работа си я вършеше сам. Единствено не си уреждаше срещите, но ако той се захванеше, най-вероятно щяха да са в удобно за него време. И все пак продължаваше да го държи и слуша, убеден че човека си вършеше работата и сам нямаше да се справи. Никога нямаше да разбере, докато не пробва, но това определено нямаше да е днес.
След като си взе един ободрителен душ, колкото да му се отворят очите, подсили всичко с двойно кафе, което го удари направо в петите. Облещи се като надрусано хипи и след като реши, че е време деня да започне, се отправи към гардероба. Измъкна тъмни дънки и риза, за да докара някакъв по-официален вид, но както винаги, предпочете коженото яке пред сакото. Навлече всичко и застана пред огледалото, като погледна подозрително четката си за коса. Подсмихна й се, сякаш й се подиграваше и просто премина няколко пъти с пръсти през косата си. Воала … идеален беше.
Наблъска джобовете си с всевъзможни глупости и се отправи към парка, където беше първата му среща. Щеше да се вижда с някакъв продуцент, който очевидно харесваше музиката му и искаше да го включи във филма си. Нищо особено, просто няколко минути, в които Робърт щеше да изпълнява един от най-големите си хитове, като главния герой му е платил да пее на любимата му, за да й покаже колко я обича и всевъзможни подобни глупости. Не се интересуваше чак толкова много от подробностите, но определено не можеше да пропусне подобна възможност. Щеше да добави някой нов фен, ако случайно все още имаше хора, които да не са чули изпълненията му. А и все пак това беше филм … не можеш да откажеш на подобно нещо.
Хиляда фалшиви усмивки по-късно, Бъркли бе приключил с тази така важна задача. Двамата мъже точно бяха станали от заведението в парка и в момента се сбогуваха, украсявайки всичко с ненужни любезности. Устата на певеца вече се бе схванала от толкова широко усмихване, но колкото и голяма работа да беше, и на него му се налагаше да се подмазва. Издиша доволно, когато видя как мъжа се отдалечаваше от него, като дори не усети кой всъщност се приближи. Та тя беше точно пред него, а той сякаш виждаше през нея … е, поне докато не заговори.
Робърт премига объркано и погледна към момичето, а само няколко секунди му бяха достатъчни, за да разбере защо й говореше така, къде я беше виждал и разни други глупости, които успяваше да се сети в момента. Беше си цяло чудо, че я бе запомнил, но такова дребно и вредно не можеш да избиеш от главата си, колкото и да се опитваше … той го знаеше от личен опит. И ако не го болеше толкова много ченето от преструвки, най-вероятно и на нея щеше да й хвърли една усмивка, колкото да я зарадва и да я отпрати по-бързо. Но и двамата бяха наясно, че с нея не беше така лесно, затова щеше да пробва с друг подход.
- Ъъъъ лъжат те? – пробва се отчаяно той, като видя недоволния й поглед и се подсмихна леко, понеже му допадаше, когато се прави на недоволна – Добре … това е сън – каза малко по-убедително, като започна да размахва ръце пред нея, сякаш това щеше да свърши някаква работа – Ти спиш мнооого дълбоко и за да излезеш от този транс, трябва да намериш „вратата” – добре, това вече беше пълна простотия, но нали хипнотизаторите все казваха, че в съзнанието ни има няква врата и бла бла – Ето там има врати – каза накрая безчувствено, сочейки заведението и докато тя гледаше какво й показва, той просто я заобиколи и тръгна да излиза от парка.

Дрехи:

[Rosalie ♥]

Роуз усети как раздразнението я обзема. Тя наистина се беше зарадвала да види Робърт отново, а сега той се правеше на шут, опитвайки се да я разкара. Той явно я вземаше за малко дете, на което когато му покажеш някоя играчка, веднага забравя старата. Но тук грешеше. Тя не беше малко ревящо хлапе. Това я дразнеше неимоверно много. Искаше той да я приеме като голяма и зряла, въпреки че Бъркли отказваше да повярва, че това е възможно.
Преглъщайки няколко хапливи и честно казано доста незряли забележки, погледа на Роуз се отклони за миг към вратата, която Робърт показваше и той моментално се възползва от момента на разсейване. За негово съжаление обаче, Розали нямаше намерение да го остави да се измъкне така лесно. Тя моментално се завъртя на петите си и тръгна след него. Беше и малко трудно да го настигне предвид неговите големи крачки. Холт осъзнаваше, че изглежда нелепо подтичвайки след него, но това в момента най-малко я интересуваше.
- Робърт Бъркли! Спри веднага. нямам намерение да те гоня из целия парк - гласът на Роуз беше доста силен, макар че се опитваше да го контролира и да не звучи като някоя истерична фенка. Отдавна бяха минали фазата, в която краката й се подкосяваха от една негова усмивка  тя изпадаше в моменталната еуфория, присъща за един вманиачен фен.
- Не се прави, че не ме познаваш. Можеше да ми кажеш поне едно здравей- Брюнетката продължаваше да ходи след Робърт и нямаше намерение да се откаже. Беше му обещала, че няма да му се хвърля на врата и колкото и да й е трудно смяташе да изпълни обещанието си. А той й дължеше поне някакво приятелско отношение. Нали именно на това се бяха разбрали. Или отново обещанието му беше една плоска лъжа. Колко типично за знаменитостите.

[Robert Berkeley]

Робърт не бе чак толкова глупав и знаеше, че така няма да се отърве от нея, но както споменахме и по-горе, му харесваше да я гледа нацупена, сърдита, заповядваща и какво ли още не. Точно заради това го човъркаше отвътре да я дразни, но и днес наистина нямаше много време за фенове. Затова продължи да върви напред, въпреки че я беше чул и точно както очакваше от малката амбициозна дама, тя го настигна и продължи да го хока. Просто нямаше как да не се усмихне, въпреки че се опитваше да го прикрие по всякакъв начин. Беше забавна гледка, а и тя бе сладка … като всяко малко момиченце.
Извъртя очи и отвори на няколко пъти устата си, докато тя говореше, но без да издава какъвто и да е звук, по което можеше да се разбере, че беше решил да й се подиграва. И все пак знаеше какви са днешните момичета, как може ей сега да се разквичат като животни, които ги колят, затова реши все пак да й обърне някакво внимание. Извъртя поглед към нея, като продължи да ходи бързо, погледна я как притичква до него и леко се подсмихна, но без да й дава повод за повече упреци.
- Оо знам коя си … макар че си започнала да звучиш като майка ми – бъзна я той, но нейната реакция не беше никак весела – Виж, хлапе – започна музиканта небрежно, въпреки че много добре беше запомнил името й – Имам ужасно много работа днес. Ако я свършиш, си добре дошла, но тъй като и двамата знаем, че това е невъзможно, просто разбери като ти казвам, че не искам да те обидя, но ми губиш времето.
За момент се почувства гузно, тъй като самия той би се обидил от подобно отношение, но какво да се прави. Ако реагираше така всеки път, щеше да има поне тридесет момичета, които да го съпровождат от среща на среща, да го изпращат до дома му, а ако им разрешеше, можеше дори и да го гледат зловещо, докато спи. Но тя беше еволюирала в някакъв друг тип откачена фенка. То си се виждаше, че не е наред и нещо й хлопа, но понякога това не беше чак толкова лошо нещо.
- Извинявай – каза най-накрая, като се спря на края на алеята, точно до главната улица и се обърна към нея – Имам среща в центъра след четиридесет минути, но умирам от глад. Какво ще кажеш да си вземем по нещо от бургар кинг и да ме изпратиш?
Робърт сбръчка леко челото си, събра вежди и ги надигна нагоре, а после изви устните си като дъга. Ако седнеше и на земята, щеше да заприлича на истинско кученце. Разбира се, това трябваше да бъде оценено, тъй като рядко бе в настроение да се реваншира на хората, най-вече на тези, за които не бе толкова сигурен дали го заслужаваха. Не искаше да звучи надменно или нещо подобно, но му беше писнало от жени, които обичат певеца, но не се интересуват от човека.
Бъркли я остави да си помисли за малко, докато той ровеше из джобовете си и когато най-накрая откри ключовете, натисна копчето на малкото дистанционно. Фаровете на двуместната му кола светнаха, а той се приближи и джентълменски отвори вратата на мястото до шофьора.

Бебиту ми xD:

[Rosalie ♥]

Вълна от гняв заля съзнанието на Роуз. Робърт просто я взимаше на подбив и нямаше никакво внимание да я вземе на сериозно. Колко типично в негов стил. Нямаше довери в никой, а мен нея приемаше просто като някоя малка досадница, която няма да го остави на мира. До някаква степен беше прав, но брюнетката искаше на всяка цена да го накара да повярва в нея и да я допусне до себе си. Тя искаше да го опознае по-добре. Да разбере кой стои всъщност зад перфектната фасада на надутия музикант, който показваха медиите.
Челцето на Роуз моментално се сви в намръщена гримаса, чувайки думите хлапе. Мразеше да я наричат така. Тя беше достатъчно голяма вече. Не беше толкова трудно да проумееш това, но за Бъркли май това беше нещо непонятно.
- Не съм хлапе. Толкова ли е трудно да разбереш това? - заядливите нотки в гласа на брюнетката вече бяха осезаеми и тя нямаше как да ги прикрие. Музиканта я беше ядосал до краен предел, а Роуз нямаше намерение да му се остави. Тя не позволяваше на никой да се подиграва с нея. Тираничния характер се проявяваше почти веднага и тя смачкваше не без удоволствие противниците с хапливия си език. Н този мъж беше като имунизиран срещу всичко това. "Сигурно защото не можеш да си избиеш образа му от главата си" прошепна едно гласче в ума на Холт, но я бързо го прати по дяволите, защото ако се оставеше на чувствата си, вместо да покаже на Бъркли кой е шефа като нищо би започнала да му иска извинение.
Робърт беше усетил, че пренебрежителното му отношение е преминало границите и побърза да се извини - нещо, което страшно учуди Роуз. Това не беше нещо обичайно за него. Той беше прекалено самовлюбен, за да допусне дори мисълта, че не е прав, пък камо ли да се извини на някой. Усмивката му веднага размекна колената на Розали, но тя се опита да не покаже какъв ефект е имало всичко това върху нея, макар че бръчицата на челото й, която издаваше гнева й, изчезна.
- Нали съм досадна? Защо ме каниш? Само ще разваля перфектния ти ден - госпожицата нямаше да се откаже от малкото си заяждане с него, защото още не беше преглътнала обидата, съдържаща се в думата хлапе, но все пак се качи в колата. С удоволствие би се направила на сърдита и студена, но знаеше, че възможността й да види Робърт скоро беше минимална, а тя не искаше да пропуска този шанс.

[Sponsored content]