Плажът

[Mell.]

Беше причевер, точно бе започнало да се смрачава. Това беше любимото време на Мелани през цялото денонощие, може би защото и времето беше особено приятно, започваше да става по-прохладно. Русокоската се разхождаше по плажа, без никаква цел и посока, просто се радваше на приятната вечер. Почти нямаше хора по ова време, освен една група момчета, които играеха волейбол. Докато минаваше покрай тях, волейболната топка тупна пред краката и се наведе да я вземе, за да им я даде. Е, не беше от най-точните, затова тръгна към тях, но те просто й подвикнаха просто да я хвърли. Опитът й беше овенчан с провал, заради който й идеше да потъне вдън земя.. или в случая в пясъка. Не само, че не я бе хвърлила като хората, ами оцели някакъв непознат. Защо по дяволите нямаше палмичка, зад която да може да се скрие?
Но не, Мел не беше от хората, които щяха да се покрият или да избягат без да кажат поне едно извинявай. Щеше геройски да бере срам, докато се извиняваше на непознатия, вместо да се изниже по възможно най-бързия начин, преди да я е видял.
-Съжалявам - провикна се тя и изтича до него.
-Съжалявам, аз.. наистина. Амии, не съм от най-точните, както вече забеляза.. или по-скоро усети и.. ами да, извинявам се отново.
Мелани говореше бързо и леко притеснено, толкова бързо, че би било цяло чудо, ако непознатият бе успял да чуе и да разбере всяка една дума от изречението й. Но тя просто искаше да се измъкне по-бързо от неловката ситуация, в която се намираше и гледаше да издекламира колкото се може по-бързо извинението си, че да може да се махне възможно по-скоро, вместо да се срамува отнепохватността си.
-Заболя ли? - попита след малко, вече с нормална срокост на говорене.

[John Parker]

Беше доста дълъг ден в бара. Учудващо днес имаше доста клиенти и беше доста натоварено. Както винаги нахалния гном - шефът, не спря да си дере гърлото цял ден. Приличаше на изгнил домат. Не знам как винаги успяваше да поддържа червеният цвят. Както винаги ме задържа и трябваше да тръгна по-късно. Планирах да се отбия в магазина за авточасти и да взема някои работи, които ми трябваха за попряването на колата, която ремонтирах в момента. Тъкмо отбих по уличката когато телефонът ми звънна. Обаждаха се момчетата, за да ме викнат да отида при тях на плажа. Първоначално се покелебах, но после приех без излишне оплаквания. Имах нужда да се разсея малко. Единственото, което правех напоследък беше да работя. Все пак първо минах да взема частите и да ги оставя вкъщи. Преди да отида на плажа се отбих до магазина, за да взема по няколко бири.
Вече беше минал близо един час когато решихме да поиграем малко волейбол. Слънцето вече започваше да залязва и се усещаше приятен и лек бриз. Още в самото начало един от момчетата успя да запрати топката доста по надалеч отколкото бяхме. Не бяха от най-точните, но.. Едно момиче пое топката и тръгна към нас.
- Няма смисъл да идваш насам, просто я хвърли - провикнах се аз, защото не исках да карам красивата дама да се разкарва чак до тук. Секунда по-късно усетих пулсираща болка от едната страна. Може и да не беше една от най - точните, но хвърляше доста силно. Веднага сред като видя какво стана забелязах, че блондинката забърза към нас. Наблюдавах я внимателно, оставайки я да се изкаже докрай. Май доста се притесняваше от случката.
- Не е болка за умиране. - засмях се аз след речтта на красивата блондинка. - Мога ли да се престраша да ти предложа една разходка с разхладителна напитка или ще си заслужа нов удар? - леко се засмях и размахах две бутилки от бира. Виждах, че доста се притеснява за това исках да я измъкна от любопитните погледи, но нямах намерения да и позволя да се измъкне от мен поне за сега.

[Mell.]

За щастие, непознатият се оказа прекалено свестен, защото дори не я упрекна за случилото се. Повечето хора може би щяха да вдигнат малък скандал, развиквайки й се как може да е такава идиотка, но подобно нещо не се състоя. Дори напротив, думите на непознатия бяха последното ещо, което изобщо очакваше да чуе от него, все пак го беше замерила с волейболна топка.. неволно, разбира се, но определено очакваше някакво студено държание от мъжа пред нея.
-Мога ли да откажа, предвид този гаф, който направих - засмя се Мелани и кимна с глава, в знак на съгласие.
Пък и не бии било никак учтиво от нейна страна и не на последно място, тя всъщностнямаше нищо против да прекара известно време с непознатия, който стана жертва на нейната нескопосаност.
-Обещавам да няма повече удари - тържествено заяви блондинката след секунди и на лицето и се появи една усмивка.
Какво да се прави, не всички бяха спортисти, а госпожицата определено не спадаше към тази групичка. Отдаваше и се само това да тича няколко километра сутрин по плажа, но както вече видяхме спортовете, които включваха всякакъв вид точност не бяха точно нейната стихия.
-Аз съм Мелани - представи се русокоската, когато тръгнаха.
Имаше чувството, че усеща погледите на останалите, докато се отдалечаваха, можеше да си представи и коментарите относно нейната неточност. Все още й се искаше да потъне вдън земя, но с всяка минута това желание намаляваше все повече.

[John Parker]

Приличах на пълен идиот. Гледах блондинката усмихнато с двете бири във въздуха. Държах се като гладен санбернар видял пържола.
- Не си длъжна да се връзваш на акъла на бедния човечец - усмихнах се в отговор на нейната усмика. Нейната усмивка. Когато се усмихнеше се появяваха леки тръпчинки и лицето и сякаш засияваше.
- Радвам се, че поне ще се прибера цял и невредим. - засмях се на тържественото и обещание и тръгнахме надолу по плажа. Гледах да се нагодя на нейното темпо, за да не я карам да бърза. Дори и на плажа не можех да се отърся от навика да ходя бързо. Все пък това беше моето ежедневие, но сега не можех да препускам като кон. Усетих, че дребната фигура до мен излъчваше напрежение. Досетих се, че може би е заради тъпоумните шеги на момчетата по нейн адрс относно нейната точност.
- Не им обръщай внимание. Просто завиждат, че те отмъкнах от тях.
Не исках да се чувства неловко заради случилото се. Не беше голяма работа. Все пак никой не пострада и нямаше за какво да го мисли.
- Харесва ми името ти, Мелани - казах аз и лепнах една полуусмивка - Джон. О, и това е за теб - казах аз докато и подавах бирата. Толкова се бях отнесъл, че бях забравил да и я дам по-рано. За миг се загледах пред мен в загадъчния залез и отпих голяма глътка.

[Mell.]

-Е, това да се прибереш цял и невредим е под въпрос. Дай ми пак тази волейболна топка и ще променим това - каза на шега Мелани.
Вървяха по плажа, докато слънцето вече залязваше и скоро и последните му лъчи щяха да се скрият зад хоризонта. Пясъкът вече беше изстинал, след като горещите лъчи не достигаха до него, въздухът също бе по-хладен отколкото през деня, но въпреки лекия ветрец, който подухваше, времето си оставаше наистина много приятно. Само за разходки по плажа, като тази.
-Благодаря ти - усмихна се Мел, след комплимента, който получи от него за името си.
-Приятно ми е да се запознаем - добави след малко, когато и той се представи.
По принцип тези до болка познати думи се казваха от чиста любезност, но на русокоската наистина й беше приятно да се запознае с него. Имаше хора, които не можеха да си заслужат тези думички от нея, но Джон определено успя, успя бързо да й допадне и да спечели симпатиите й.
-Е, след като се отдели от групичката си, надявам се да не съжаляваш за това, че си избрал моята компания - каза Мел.
-А и все още не е късно да се върнеш, нали знаеш? - попита го.
Все пак повечето момчета на негово място, едва ли биха направили нещо подобно, беше възможно да беше сторил това, само от любезност.

[John Parker]

И двамата доста се поотпуснахме. Нямаше го напрежението от преди малко. Разговорът стана непринуден и естесвен като леките вълни, които се разбиваха във вече изстиналия пясък. Всичко наоколо поглъщаше последните слънчевите лъчи като последна глътка въздух. Всичко беше притихнало и спокойно.
- На мен също ми е доста приятно. - усмихнах и се в отговор.
Наистина ми беше доста приятно. Не бих предположил, че един удар в главата може да бъде толкова приятен. Мели се оказа доста приятна компания и с нея човек лесно свикваше. Странно, но вече се чувствах все едно сме стари приятели. Нямаше го наглото напрежение и неловката пропаст между непознати.
- Знам, че не е късно, но нямам намерение да се връщам. С теб ми е доста по приятно.
Това съвсем не беше лъжа. Предпочитах кротката обстановка, на фона на гаснещото слънце, пред шумните празноглавци, които гледаха да се напият. Погледнах към русокоската. Изглеждаше толкова спокойна и грациозна. Също като птиците, които се рееха свободно над водата. Не знаех дали и е приятно в моята компания, но щом беше приела да тръгне с мен значи не и бях толкова противен. Все пак и се натрапих доста нахално и щях да я разбера, ако съвсем скоро съчинеше някое оправдение и си тръгнеше.

[Mell.]

Едновременно беше доста поласкана от думите на мъжа, но не можеше да е сигурна, че бяха истина. Все пак кой би предпочел компанията на някоя непозната, пред това да бъде със с своята компанията. А, да.. и то на непозната, която десетина минути по-рано те беше замерила с топка.
-Не ти вярвам - каза Мел и се засмя, побутвайки го закачливо.
-Може да съм русичка, но съвсем не означава че съм глупава - добави на шега и му смигна.
Макар да не забелязваше признаци, че на Джон му е скучно с нея, все пак русокоската продължаваше да си мисли, че тя не бе най-добрият избор, който той можеше да направи, предвид това, че момчетата явно му бяха приятели, а пък той ги заряза, заради момичето, което можеше да го вкара в болница, ако беше метнала нещо по-тежко.
-Е, с тях поне имаше какво да правиш. А с мен.. остава ти единствено безцелното скитане по плажната алея - повдигна рамене Мел и се усмихна, като синият й поглед се спусна към неговия.
Срещайки погледа му обаче, бързо отклони своя встрани, като се загледа в залеза. Вече почти тъмното небе, се бе изпъстрило в най-различни нюанси на чевеното и оранжевото и последните слънчеви лъчи си играеха по повърхостта на водата. Беше наистина красиво и човек трудно можеше да откъсне поглед от тази картина пред себе си.
-Колко е хубаво - възкликна Мел, като в първия момент не осъзна, че каза мислите си на глас.

[John Parker]

- Не изглеждам ли като човек на когото можеш да имаш доверие? - погледнах я аз с фалшиво обидено лице. След нейният жест се разсмях и зарязах отчаяните опити да издокарам сърдита гримаса.
- Даже не съм си и помислял, че си глупава след изкусния ти опит да ме вкараш в болница - засмях се аз.
Надявах се да не прозвучи грубо и да не се обиди от невинната ми глупава шега. Въпреки, че я уверявах, че с нея ми е приятно виждах че все още има колебания. Не бях сигурен дали се колебае за това, че е тръгнала с мен или за това, че аз я поканих да тръгне с мен.
- Нямаше какво толкова да правя с тях с теб ми е по приятно. - признах си аз.
В следмащия миг синият и поглед се срещна с моя. Погледът и беше дълбок и нежен. Почти веднага тя извърна глава към магическия залез. Проследих погледа и и се загледах в небето. Беше като изрисувано с нежни пастелени цветове. Преливаха нюансите на розово, лилаво и оранжаво. Облаците също се бяха обагрили в красиви цветове и препускаха по безкрайната синева. Мели изрази своите наблюдения на глас без дори да осъзнава.
- Напълно права си. Красиво, загадъчно.. какви ли не епитети могат да се изброят и пак никои от тях нямаше да може да го опише.

[Mell.]

-Всъщност изглеждаш като някой, който прекалено лесно би спечелил доверето ми - обърна се отново към него Мел и на лицето й отново засия една усмивка.
Тя беше човек, който прекалено лесно се доверяваше на другите, защото не беше злобна, колкото и да беше коварен живота, а по-скоро добричка и очакваше от осаналите същото. Доста често й се случваше да съжалява, че е така наивна на моменти, но това беше нейно качество, независимо добро или лошо беше част от нея и не можеше да го промени.
-Но не се възползвай от това, че лесно се доверявам - каза му тя след секунди.
На Джон явно също му харесваше залеза, но беше нормално.. едва ли имаше някой, който да може да остане напълно безчувствен при тази красива картина, която се разкриваше на хоризонта. Още едно доказателство колко е велика природата и колко малък е човек и нищожен пред нея.
-Май стигнахме скалите.. - каза Мел, когато ги видя в далечината.
-Може да поседим малко, ако искаш разбира се - предложи му малко след това с усмивка.
Щеше да преживее факта, че като седне на пясъка, цялата й коса щеше да стане в песъчинки, но не беше ещо от което да се притеснява.

П.П.: Извинявай много за закъснението, имах малко работа.

[John Parker]

- Радвам се да го чуя - когато се обърнах, за да срещна погледа и на лицето и отново сияеше усмивка.
От Мелани струеше доброта. В нея нямаше нищо злобно и надменно, за разлика от повечето ми познати. Нямаше дори следа от така познатите "маски", които уж прикриваха истинската ти същност. Тя беше истинска и неподправена.
- Не съм си го и помислял - заявих аз съвсем сериозно.
След още няколко крачки, стигнахме до скалите и Мели гласно изказа мислите ми.
- Точно това щях да ти предложа - признах си и се запътихме към скалите.
Отново се загледах в небето. Вече нямаше следи от парещото слънце. Не беше пълен мрак, но небете вече придобиваше мрачни отенъци. Небосводът беше оцветен в сиво-син нюанс, а пухкавите облаци, които се носеха наоколо бяха променили цвето си от игриво розово на тъмно синьо. Докато се усетя вече седяхме на скалите.
- Е, Мелани ти с какво занимаваш, ако не е тайна? Или все още си в колежа
Докато задавах въпроса се бях загледал в погълнатата от мрака вода. Изглеждаша толкова приканаващо и ужасяващо в същото време. След краткото съзерцаване на водата извърнах поглед към русокоската в очакване на отговора и.

П.П.: Няма проблем ;дд Сега е мой ред да се извиня за забавянето и за краткия пост ;д

[Mell.]

Съвсем скоро двамата вече бяха стигнали при скалите накрая на дългата плажната ивица. Мелани се настани на един голям камък, който беше доста студен, след като вече нямаше и следа от изгарящото слънце от следобяда. Вълните се разбиваха в близост до голямата скала, на която беше седнала русокосата госпожица, затова от време на време усещаше дребничките хладни пръски, които достигаха до кожата й.
-Глупости, не е тайна. Все още съм в колежа, уча медицина - отвърна Мелани.
Откакто се помнеше искаше да стане лекар и така и не изневери на тази нейна мечта, а докато беше малка всички нейни прятелки искаха да бъдат балерини и принцеси. Само желанието на Мелани така и не се беше променило през годините.
-И си търся някаква временна работа, да запълвам времето - добави малко след това.
Макар че на русокоската не й беше нужно да работа, тя просто искаше да започне такава, защото отказваше всякаква финансова помощ от родителите си, след като беше пристигнала в Бевърли хилс, освен парите, с които плащаше таксата в университета. И въпреки, че не зависеше от семесйтвото си, искаше съвсем скоро да може и сама да покрива въпросната сума за колежа и да не взима абсолютно нищо от тях. Беше израстнала в Манхатън, носейки името си, което й отваряше врати навсякъде, но това се беше променило в Бевърли хилс, където никой не я познаваше и Мел не искаше нещата да бъдат постарому. Мнозина биха я помислили за луда, че при семейство милионери, не желаеше да вземе и стотинка от тях, но тя си беше инат още от малка и винаги ставаше на нейното, независимо какво й костваше.
-Ами ти с какво се занимаваш? - попита го и Мел на свой ред, като се излегна на камъка и се загледа към Джон.

[John Parker]

Скалите вече бяха доста студени. Усещаше се липсата на слънчевите лъчи, които те обгръщат в топлина. Водата също беше доста хладна. Леките вълни станаха малко по-бурни и големи и се разбиваха близо до нас.
- Значи си зарязала короната за скалпел.
Никога не бих предположил, че Мел иска да е лекър. Може би ми се струваше прекалено крехка за тази тежка работа. Но изглежда блондинката беше подготвена за стотиците хора, които щяха да умрят в ръцете и.
- Спряла ли си се на някоя работа или все още нищо не те грабва - попитах аз с искрен интерес.
За доста кратко време синеочката успя да ме заинтригува. Наистина ми беше интересно да разбера повече за нея, а не беше просто изблик на любопитство.
- Барман. Наистина не е нещо с което да се гордее човек, но като за начало стига. Също така реставрирам коли когато ми остане време.
Което ми напомни, че собственикът на колата, която ме чакаше у дома си искаше колата до три дни. Добре че се бях отбил да взема частите. Явно съм предусещал приятната изненада, която ме очакваше. Със сигурност предпочитам Мел пред смазки, масло и всякакви подобни.

[Mell.]

Мел не беше сигурна какво точно да отговори на въпроса на Джон. Не се беше спряла върху никаква работа засега, просто защото не беше убедена с какво точно би се справила. Не беше работила, защото семейството й не искаше да види дъщеря си на някоя странца от вестника в униформа на сервитьорка например, затова не знаеше какво всъщност й се отдаваше. Единствената й така наречена "работа" беше продължила около два часа - като модел на едно от многобройните ревюта, които майка й организираше и я беше изнудила да участва. Но това не се хареса на русокосата госпожица и второ така и не последва.
-Ами.. не съм се насочила към нищо. Просто.. ами не съм работила преди и не знам към какво да се насоча, докато завърша колежа - призна си накрая Мел с риска да изглежда като сташно мързелива в очите на Джон, въпреки че това далеч не беше така.
-Барман? Супер - възкликна Мелани с усмивка.
Винаги беше искала да може да си направи коктейл като в някой бар, но.. е, нека си признаем, нейните опити приключваха доста зле и обикновено само хабеше алкохола, смесвайки го в някакъв странен и грозноват на вид коктейл. Но доста повече я заинтригува това, че реставрираше коли. Самата Мел беше фенка на колите, знаеше доста пвоече отколкото беше нормално за едно момиче и не ги избираше само по цвета и външния вид.
-Как реши да се занимаваш с коли, от скука или беше любов от пръв поглед? - попита го Мел и се засмя.

[John Parker]

Забелязах, че блондинката доста се замисли преди да ми отговори относно работата. Явно имаше доста колебания по този въпрос.
- Щом искаш да станеш лекър защо не се насочиш в тази посока? Нещо като помощник лекър или да потърсиш някакъв стаж?
Доста се учудих като видях, че не прие с пренебрежение това, че работя като барман. Повечето го приравняваха на жиголо. И не само приравняваха барман на жиголо, но и така се държаха с мен. Все пак нямах нищо против. След това, което стана не мисля, че бих допуснал някого до себе си.
- Положително любов от пръв поглед.
Въпросът и ме върна назад във времето. Не беше точно любов от пръв поглед, ами беше отчаян опит да се опитам да притъпя болката си. След доста време работа върху колите започна наистина да ме привлича това, което правя. Не че не обичах колите, но отначало ми беше скучно да се занимавам с това. Все пак не беше много забавно да се въргаляш в масло и да премяташ разни части до припадък. Но след време се превърна в неотменна част от живота ми. Все пак след като видех резултата не можех да не се влюба в колата. Всяка кола беше красива по свой собствен начин.

[Mell.]

Истината беше, че Мелани вече беше опитвала да си намери някакъв стаж, който да отговаря на специалността й, но за съжаление беше ударила на камък.
-Проблемът е, че не желаят да наемат на работа някой млад като мен. Страхуват се, че нямаме опит.. - каза Мел, като се позамисли след това.
И как в крайна сметка щеше да се реализира, след като навсякъде искаха поне няколко години опит?! Е, това щеше да го мисли по-натам, но се надяваше накрая да не стане сервитьорка, защото определено не й допадаже държанието на клиентите към тези момичета. Това да бъде пощипвана от пияни чичковци изобщо не беше мечтаната й работа и бягаше надалеч, щом чуеше предложение за работа именно като сервитьорка. Но русокоската бързо се отърси от мислите си и отново отправи погледа си към Джон.
Времето вече бе захладняло, водата в морето също не беше така топла, както през деня, като това се усещаше и в пръските, които падаха по кожата на Мелани. Луната изгряваше, образувайки своята сребриста пътека по повърхността на водата. Мел се спусна на по-долния камък и потопи едното си краче във водата. Първоначално я побиха тръпки, но се свикваше сравнително бързо с по-хладната темпетратура.
-Не ти стиска да влезеш - каза Мел със закачлив тон и в следващия момент тя самата се подхлъзна от камъка в морето. Не беше никак дълбоко, но това не попречи на вълните да я намокрят цялата.
-Да, май не трябва предизвиквам другите, защото аз си го отнасям - засмя се, когато се показа на повърхността.
Махна няколко мокри кичура от косата си, които падаха пред лицето й.

[John Parker]

- Не знаят какъв прекрасен служител изпускат - казах аз и я погледнах усмихнато.
Имаше няколко кичура разпилени върху лицето и. Това и придаваше небрежен вид и плюс лунната светлина придобиваше необикновена красота. Видях, че след думите и доста се замисли върху казаното. Сигурно се притесняваше, че няма да си намери работа, но аз бях сигурен, че прекрасно момиче като нея лесно щеше да си намери работа, а не да свърши като някоя сервитьорка. Сред броени минути вече беше топнала крака си и ми се заканваше, че не смея да влезна във водата. Всъщност нямах нищо против, но когато понечих да кажа нещо тя вече се беше озовала във водата, защото се подхлъзна на камъка. Не можех да сдържа смеха си и се засмях, след което внимателно се изправих на камъка.
- За това си права, но не и за предишното.
Свалих си тениската и я оставих на скалите, след което влезнах във водата при Мелани. При допира с водата потръпнах. Наистина беше сравнително студено. Когато слънцето го нямаше и луната обливаше морето в меката си светлина, наистина беше студна.
- Доста е студено, но е и доста приятно.
Не можех да отрека, че въпреки студената вода, се свикваше бързо и беше доста приятно да се озовеш във водата през нощта с такова красиво момиче до себе си.

[Mell.]

Да, определено водата не беше никак топла за вкуса на госпожица Андрюс.. или всъщност на когото и да било, след като слънцето залезе не беше особено приятна, но поради факта, че беше лято, все още не беше и чак толкова студена. Противно на очакванията на Мел, съвсем скоро и Джон явно бе приел думите й като предизвикателство и след секунди и той се озова във водата.
Мелани усещаше как всяка една вълничка, разбиваща се около тялото й я караше лекичко да потръпва, пръските, сблъскващите с кожата й я караха да настръхва, а тя никак не обичаше да й е студено.
-Няма да ти простя, че ми се смя - каза Мел с шеговит тон и се засмя, като запрати малко вода към Джон.
Е, вече веднъж беше покажала, че е много добра в това да го цели с волейболна топка, това да го напръска също й се отдаде до една голяма степен.
-Накрая аз ще се смея последна, ще видиш - закани се, макар и на шега, докато закачливо продължи да запраща малки пръсчици вода в неговата посока.
Разбира се, можеше да си изпати за това, но всъщност не се беше замислила за пследствията. Накрая не беше изключено тя да се озове под водата, както преди малко. По дяволите, как не обичаше косата й да се мокри, това беше и причината да не обожава плуването в морето чак толкова, макар че беше доста отпускащо, а в момента дори не й правеше впечатление цялата тази вода наоколо, щом компанията й беше толкова приятна.

[John Parker]

Виждах, че Мел леко потрепва и това никак не ми допадаше. Можеше доста лошо да се простуди. Бях започнал да мисля като някой дядка, но.. Искаше ми да обвия ръце около нея и да я защитя от студа. Разбира се не помръднах, нито и предложих да излезнем от водата. Тя сама щеше да ми каже, ако искаше да излезе или поне на това се надявах.
- Не можех да отречеш, че беше доста смешно и нямаш право да се сърдиш на такъм чаровник като мен - изплезих и се аз.
Когато започна да ме пръска с вода отново прихнах да се смея. Сетих се за топката, която ме връхлетя право в главата. Явно обичаше да ми цели главата. Трябваше да съм щастлив, че този път беше вода, а не някое парче скала.
- Ще видим, госпожичке.
Отново се засмях на заплашителния и тон. Докато тя все още се прицелваше със струйки вода аз се доближих до нея и обхванах кръста и с ръце. Повдигнах я без никакво усилие. Не беше никаква изненада, че е лека като перце. Усещах как може да си заслужа някои ритник или юмрук в главата, но си струваше жертвата. Престорих се че я мятам във водата на няколко пъти като съвсем леко я потапях, но не я изпусках от здравата си хватка. След няколко "потапятия" отново я върнах в началното и положение. За кратък миг погледите ни се засякоха и аз не бързах да си махна ръцете.

[Mell.]

-Е, да, прав си.. понякога моята непохватност е доста смешна, разбира се не и в случаите когато не целя случайни хора на плажа - повдигна рамене Мел и се подсмихна.
-А освен чаровник си и доста скромен.. - отбеляза госпожицата броени секунди след това.
Разбира се, товане беше успрек, в гласа й се чуваше шеговитата нотка. А и все пак нали скромността е за тези, които нямат други качества, а Джон имаше доста други качества, за да бъде скромен.
Съвсем скоро Джон я повдигна, което си беше изненада за русокосата госпожица, тъй като това негово действие й дойде като гръм от ясно небе. Изписка тихичко, когато си помисли, че всеки момент ще я метне във водата, но нищо такова не последва, само лекички потпяния сред морските вълни. Беше й толкова забавно, отдавна не се беше чувствала толкова добре. На лицето й беше цъфнала една усмивка, когато стъпалата й отново докоснаха дъото под нея, но все още усещаше ръцете на Джон на кръста си. В момента не беше сигурна дали те, или водата я караха да потръпва. В следващият момент погледите им се засякоха и това беше едно от най-лошите неща, които можеха да се случат, защото русокоската усещаше как именно този негов поглед имаше странно влияние върху нея. Сведе глава, избягвайки да го погледне право в очите. Ръката й се спусна към кръста й, пръстите й се преплетоха с неговите. Първоначалната й идея беше просто да махне ръката му от тялото си, но една непослушна част от съзнанието й отказваше доста упорито това, затова просто дръпна ръката си и вдигна смело поглед.

[John Parker]

Забелязах, че доста се забавляваше докато прелиташе над водата. Лицето и беше озарено от широка усмивка и се чуваше леко недоволно писване от време на време. Когато задържах погледа си върху нейния с ръцете ми върху кръста и усещах тялото и да потрепва. Не занех точно от какво, но една част от мен вярваше, че причината съм аз. Усетих колебанието и. Ръцете и бавно се пуснаха надолу, но после колебливо ги отмести и отново вдигна поглед след катого бе отместила. Нежно поех ръцете и в своите и настойчиво задържах погледа си върху нейния. Леко, почти незабележимо доближих глава до нейната. Исках да притисна устни в нейните. Да усетя дъхът и дразнещо да пари кожа ми. Но нещо ме спираше. Не исках да м помисли за отка чен психопат, който се чуди коя да награби. Все пак се познаваха от колко? Час? Два? Не и повече от два часа. Не можеше да си позволи такава волност. Затова просто остана приведен към нея и я остави да вземе нещата в свой ръце.

[Mell.]

Мел имаше чувството, че сърцето й ще изскочи всеки момент, ако се беше заслушала добре, може би щеше да чуе и бързите му удари. Стоеше пред Джон, просто стоеше и го наблюдаваше. Ръцете й бяха в неговите, погледа й бе изцяло погълнат от неговия, всичко в нея крещеше, че трябва да се опомни, всяка една все още трезва клетка от съзнанието й напомняше, че тя всъщност не познаваше човека от себе си. Но русокоската упорито отказваше да приеме този факт и да се вслуша в това, което й диктуваше здравият разум.
Не знаеше колко време бяха седяли така, без никой да каже или направи каквото и да било, но всичко в момента й се струваше така забавено и далечно, освен учестеното биене на сърцето, което сякаш щеше да се пръсне всеки момент.
Русокоската се повдигна на пръсти, съвсем леко устните й се допряха до неговите. След малко бързо се отдръпна.
-Съжалявам - промълви толкова тихо и извинително, сякаш беше сторила нещо непростимо.
Пусна ръцете му, отстъпи една крачка назад и го погледна.
-Съжалявам - повтори и закри лицето си с ръце.
Толкова ли не можеше да потъне вдън земя? Просто да изчезне, за да не й се налага да прави подобни глупости.

[John Parker]

Имах чувството, че са минали години, а не няколко секунди докато седяхме без да помръднем. Само здравият разум ме задържаше да не я притисна към себе си без да я пускам. Затова търпеливо зачаках тя да направи първата крачка. Или да ме целуне или да ме отблъсне и да не я видя повече. След няколко кратки и болезнени мига тя докосна устните си до моите. Не мислех, че ако веднъж се реши да го направи ще продължи толкова кратко. В следващия миг се завърнах към реалноста и се чувствах все едно някой ме е зашлевил през лицето с всичка сила. Тя се отдръпна от мен и зашепна тихо и виновно.
- Няма за какво да се извиняваш и да съжаляваш. Не можеш да отречеш, че и на теб ти хареса.
Леко се засмях и нежно отместих ръцете и. Може би се държах тъпо, но не исках да я карам да се чувства неловко. Не беше лъжа, че ми хареса, но не бих се оплакал от още. Въпреки това исках да я накарм да се почувства по-добре.

[Mell.]

Гледаше Джон в очите, докато притеснено прехапваше устни. Наистина Мел не можеше да отрече, че макар и кратко, й хареса. Не можеше дори да излъже пред себе си, че не би го направила пак, а какво остава да излъже Джон, че не й беше харесало.
-Да, но.. не те познавам, как изобщо си помислих да направя нещо подобно - каза тя и се засмя.
-И как въобще ми хрумна.. - допълни, но след малко замлъкна и го погледна.
Той, за разлика от нея изобщо не изглеждаше притеснен от случилото се, но за сметка на това Мелани се беше изчервила като за двама, така че определено компенсираше неговото спокойствие.
-Забрави какво говоря -поклати глава русокоската и в следващия момент прегърна Джон.
Млъкна, защото когато се притесняваше говореше наистина много и в повечето случаи не одобено умни неща, не искаше да си помисли, че е някаква загубенячка. Макар и да не беше наистина типичното момиче, нахакана и самовлюбена, Мел далеч не беше някоя загубенячка.
Не искаше да го пуска, не искаше и да си тръгва оттук. Но опреедлено искаше да повтори целувката опреди малко, но този път без всичките притеснения, които изпитваше преди минути.

[John Parker]

По прехапването на естни се досетих, че не само на мен ми е харесало. Въпреки че този жест ме караше веднага да я обгърна отново и да повторя случилото се преди малко, съ сдържах. Тогава вече сигурно щеше да ме помисли наистина за психопат.
- Права си, съжелявам. Аз също имам вина не ти е хрумнало само на теб.
Все пак не исках да изглеждам като някой, който си издирва момичета за една нощ на плажа.. Не бях тякъв и не мислех да се превръщам в такъв. За разлика от нея изглеждах доста по спокоен, но тя се притесняваше от факта, че не ме познава и беше напълно разбираемо. Ако бях момиче сигурно и аз бих се притеснявал затова.
Въпреки студената вода можех да усетя топлината на тялото и. Беше се вгушила в мен като малко дете. Със сигурност исках да я опозная и да прекарвам повече време с нея. Още от началото ме бе заинтригувала. Знаех, че искам да я имам. Исках да повторя целувката и то по много различен начин, но всичко с времето си. След случилото се се надявах да ме допусне до себе си и да ми позвали да я опозная както и тя мен. Притиснах я към себи си и леко я полюшвах в прегръдките си като малко дете.

[Mell.]

-Не.. ти нямаш никаква вина - каза Мел, поклащайки глава.
Виновната беше основно тя, когато си бе помислила, че беше нормално просто така да целуне някой непознат, който беше срещнала на плажа и който дори не знаеше как ще реагира на действието на русокосата госпожица. Мелани не можеше да излъже и да каже, че думите му не й бяха допаднали до една степен, значи все пак не беше останал разочарован, както синеочката предполагаше.
Джон бе прегърнал Мел и сякаш в момента само това я интеерсуваше, нямаше значение, че беше насред вълните, които се разбиваха около тялото й, нямаха значение и студените капчици по тялото й, които на моменти я караха да потръпва. Замисли се защо той така обърка съзнанието й за толкова кратък период от време. Отдръпна се за момент и го погледна, сините й очи се впиха срещу неговите. Погледа му, я привличаше по начин, на който не можеше да устои.
-Всички момичета ли така лесно се потдават на чара ти, или аз съм по-лесна от жертва? - попита го тя и се усмихна, докато го наблюдаваше.
Мел осъзнаваше, че може би изглежда до една степен глупаво, след като така лесно се беше озовала в ръцете му и то по свое собствено желание.

[Sponsored content]