Преди година в Калифорния

[Clare Casey]

Нов ден.
Нов живот.
Всичко започва от начало.
Родната Калифорния. Така чаканото заминаване, което може би доста ме умори, но си струваше. В момента, в който крака ми стъпи пред дома, в който бях отрасла макар и за малко се усмихнах. Усмивката ми не падна от лицето нито за секунда. Извадих ключовете и отключих вратата. Открехнах дръжката, а в момента на влизане усетих миризмата на новите мебели. Пуснах сака си на пода в коридора. Обиколих цялата къща и сякаш ми се струваше миг цялото това оглеждане, а всъщност този миг бе няколко часа, които не знайно колко бързо бяха минали. Въздъхнах. Излязох от сградата малко след това. Обърнах се към къщата и весело се усмихнах.
Кога се стъмни?
Та до сега се виждаше светлината през прозорците, а сега само небето обсипано с безброй звезди и едничката самичка Луна. Тръгнах по тъмната уличка и пътят ме отведе до плажа. Събух обувките си и ги захвърлих някъде назад. Седнах на пясъка, който сега бе почти изстинал. Погледнах към океана, който всяка вечер гледах като дете и се усмихнах на цялата величествена красота изправила се пред мен.

[Брук Дейвис]

Обичах красивите топли нощи в Калифорния. А и сега когато имах много неща над които да размишлявам, реших, че ще е добре да остана за малко насаме. Слязох по мраморните стълби, преминах през трапезарията-отново празна, както повечето случаи напоследък все оставах сама. Но вече бях свикнала. Поредната командировка, поредният изпуснат празник, поредното оправдание.
Взех си пуловера на Калифорнийския университет-вече бях толкова горда да го облека, че дори нямах търпение учебната година да започне. Излязох навън за кратка разходка. Преди го правех често, но сега вече имах други навици-купони, алкохол, момчета, безкрайни танци до зори......Брук Дейвис в истинската й светлина-такава, каквато съм била винаги. Усмихнах се на себе си. По улиците преминаваха момчета и момичета, смеховете им огласяха тишината. Изглеждаха радостни, но дори не им обърнах внимание.
Неусетно се озовах на плажа. Седнах на пясъка и се загледах във вълните. Кога бях идвала тук за последно? Може би преди година?
Заслушах се в шума на вълните, които се разбиваха в отсрещните скали, а тъмната нощ придаваше на тази гледка нещо толкова приказно и вълшебно. Не знам как се случи, но се замислих за миналото си-дните прекарани в училище, приятелите ми, мажоретството...
Ще мога ли да живея без тези неща? С какво щях да се захвана в университета? Все имаше нещо, което трябваше да мога да правя. Но какво...
Бях наистина ентусиазирана за това, което ми предстоеше. Мислех си затова каква щях да съм сега? Какво ме очакваше? Мислех за всичко това, като за нещо ново, истинско и вълнуващо.
Дори не усетих когато към мен се приближи някакво момиче и също седна на пясъка. Усмихнах се. Явно не бях сама.

[Clare Casey]

Наблюдавах идването на всяка една вълна. Всяко разбиване. Всичко изглеждаше невероятно. Връщаше ме толкова години назад. Можех само от пръв поглед да си спомня дните, в които тичах по плажа заедно с малкото приятели, които имах.
Ех...какво да се прави. Важно е настоящето. Надявам се дори да срещна някой стар познат. Няма да се надявам. Все пак надеждата умира последна.
Изведнъж погледа ми се спря на отразяващата се Луна, която заедно с вълните сякаш се движеше по част от океана.
Усетих чуждо присъствие. Без да се обръщам дори съвсем тихо и нежно казах:
- Красиво е, нали!

[Брук Дейвис]

Да-само промълвих и едва тогава осъзнах, че наистина имаше някой друг до мен.
Обичах да наблюдавам тази гледка. Връщах се към спомените си, към Лукас...но не, не трябваше да мисля за него! Не и сега когато започвах живота си отначало.
И ти ли обичаш да идваш тук?-попитах и се обърнах към нея като леко се усмихнах. Днес бях в някакво сантиментално състояние.
Вълните все така продължаваха да се разливат по мокрия пясък, а на водната повърхност изглеждаха като малки блестящи частички, отразени от лунната светлина.
Скръстих ръце и се взрях в тъмното черно небе, обсипано с толкова ярки звезди, каквито имаше само тук, в Калифорния.
Наоколо беше тихо, макар да се забелязваха изкрящите светлини от близките крайбрежни барове и заведения. Чуваше се само шумът на вълните, които се разбиваха в отсрещните скали.

[Clare Casey]

Усмихнах се при думите на момичето.
- Да! - отговорих на въпроса й аз, като все още не бях стопила усмивката си.
за първи път сякаш се държах по този начин. Бях мила, а това не е кой знае колко типично за мен, но просто цялата тази атмосфера ме караше да се чувствам по този начин. Беше наистина красиво. Нямаше думи, които да опишат гледката. Реших, че от моя страна е малко неуважително, защото дори не погледнах към момичето. За това извърнах главата си по посока на гласа, който на скоро бях чула и казах мило:
- Аз съм Александра.

[Брук Дейвис]

Другото момиче все още гледаше към морето и дори не се обърна когато й заговорих. Въпреки това не ми се стори странно. Помислих си, че просто е отнесена. След известно време тя реши да се представи.
-"Аз съм Александра"-каза.
-Брук-подадох ръка и се усмихнах съвсем леко. След като си бях припомнила някои сантиментални моменти, които се бяха случили тук, а и нали именно това беше целта на среднощното ми посещение...вярвах или поне смятах, че на лицето ми е изписана някаква меланхолия, а и самото чувство на носталгия към нещо далечно вероятно ме бе обзело.
Замълчах за момент и после попитах и аз не знам защо.
-Често ли и идваш тук?

[Clare Casey]

Една мисъл изскочи в съзнанието ми. Всичко наистина се бе случило преди много години и наистина се радвах на това, че го помня. Радвах се, че съм забравила спомените от детството и моментите, в които съм била щастлива заедно с покойните ми родители. Вярно, че ме бяха оставили на баба ми без дори и дума да обелят, но след като ден по - късно са починали, то значи...значи, че са се опитали да ме предпазят. А това ме радва. Кара ме да се усмихвам, но и в същото време да плача като за последно. Аз улових ръката на брюнетката до мен, а малко по - късно отново я поставих на пясъка. Изведнъж отново чух гласа на момичето и казах:
- Всъщност да, но като малка.
Усмихнах се при гледката на невероятния пейзаж, но всъщност изобщо не трябваше да казвам нищо. Дори не можех да опиша тази красота. А тази ми мисъл изскачаше за кой ли път вече в съзнанието ми.
- А ми ти? - попитах аз.

[Брук Дейвис]

Двете просто си стояхме и се наслаждавахме на гледката изпречила се пред нас с цялото си великолепие и блясък.
-"Всъщност да, но като малка"-каза момичето. Усмихнах й се. И при мен беше същото.
-Аз също идвах тук като по-малка-казах. Мястото ми носеше много спомени.
-Сега не идвам често, всъщност не съм идвала много отдавна.

[Clare Casey]

Зарадвах се, че още първия си ден съм срещнала някой като мен. Е, едва ли като мен, но по думите й разбирах много.
- Е, времената се променят - рекох аз.
Незнайно защо казах точно това. Беше така. Всъщност бе точно така. Усмихнах се още веднъж. Тази усмивка обаче бе доста незабележима. Може би бях извила само едно от крайчетата на устните си и почти нищо не си личеше.

[Брук Дейвис]

Навярно имаме нещо общо-казах й.
-Да, времената се променят-съгласих се с нея. Това точно описва нещата.
И аз се чувствах по същия начин.
Това място си беше същото-никак не се бе променило. Но аз не бях същата или поне това се стараех да покажа. Бях решила да започна нов живот. Отново се сетих за университета и предстоящата година и леко се усмихнах. Щях да срещна много нови познати, които да заместят старите. Щях да имам чисто нов живот-така си бях обещала.
-Е, сега тук ли живееш? Каква е историята ти? Надявах се да не го поимисли за нахално. В никакъв случай не исках да я обидя.
Ако искаше можеше да ми разкаже за себе си, ако не-това беше енйно право.

[Sponsored content]