В колежа..

[Elizabeth S. McQueen]

Елизабет беше малко дете и играеше със сестра си в градината. Все още бяха в периода в който не започваха да се заяждат в първия момент в който се видят. Тогава Елизабет видя майка си с бебе на ръце и се затича към нея. Майка и усмихнато приклекна и разтвори ръката си, за да я прегърне, но точно когато Елизабет приближи майка си оглушителен писък развали всичко. Тъпата аларма проряза тишината и изтръгна Елизабет от съня и. Главата и пулсираше от болка. Чувстваше се все едно беше ударена с тежък предмет по главата. Когато видя колко часа е побърза да стане, защото вече закъсняваше. Стана от леглото, но главата и продължаваше да пулсира от болка. Тя наложи на себе си да игнорира болката и отиде в банята. Взе си бърз душ и се облече в черна рокля в строго елегантен стил и наметна отгоре сако в същия цвят. Сложи си само молив за очи, за да подчертае очите си и малко гланц. Когато най- накрая се справи с непокорната си коса се отправи към кухнята. Баща и вече беше станал и беше направил закуска. Поговориха си наистина кратко и след малко Елизабет забърза към вратата, защото наистина нямаше време. Не че бързаше да ходи на работа, но ако още веднъж закъснееше щяха да я изхвърлят. Знаеше, че няма нужда да работи и че не искаше да работи и то като учителка, но знаеше, че майка и би го одобрила. Искаше да бъде учителка на малки деца, а не на нагли тийнейджъри, който само и докарваха главоболие, но така и не усъществи тази цел.
Навън времето беше хубаво и затова реши да отиде пеша и без това беше наблизо. Мина напряко през парка със забързана крачка и се наслаждаваше на свежия полъх на късното лято. Слънцето нежно галеше кожата на Елизабет, което допълнително убиваше желанието и да отиде в колежа. Тъкмо когато си мислеше да се откаже и да поеме обратния път вече беше пред колежа и вървеше към стаята където трябваше да говори за всевъзможни глупости за рицари и църкви. Точно защото Елизабет обожаваше средновековната литература с изненада откри колко досадна може да бъде особено когато повтаряш едно и също всяка година. Влезна тъкмо навреме в стаята, поздрави насъбралата се паплач и остави чантата си на бюрото. След като изговори каквото трябваше започна да пише нещо на дъската, което беше подготвила предварително и го изписваше като робот. Пулсиращата болка не забравяше да напомни на себе си и се усилваше всеки път когато неволно направи рязко движение. Русокоската не можеше да понася наглото жужене зад гърба си не защото беше някой цербер, а защото имаше чувството, че някой и дялка мозъка. Обърна се рязко към тълпата и ги дари с най-студения си поглед на който бе способна.
- Може ли малко по-тихо?! - каза на висок тон с така познатата надменна нотка. Не визираше никой, тъй като всички говореха. След като се убеди, че ще са малко по тихи се обърна и отново се върна към задължението си.

[Брук Дейвис]

Тежките виненочервени завеси, обсипани с брокат се спускаха над просторната стая на Брук, скривайки първите лъчи на слънцето, които едва едва проникваха през прозорците.
Беше още съвсем рано, но много скоро щеше да се съмне и да стане време за лекции.
Брук спеше , улисана в сладка дрямка сред множеството пръснати по огромното й легло пухени възглавници. Дрехите й бяха разпилени по пода-никога не беше достатъчно подредена и прилежна.
Изведнъж, сякаш нарочно чу проницателния, дразнещ звук на алармата.
-По дяволите, по дяволите, по дяволите!-каза си в просъница, полузаспала и протегна ръката си към нощното шкафче, на което стоеше часовника. Бум, тряс-събори го на земята, с бързо и рязко движение и мързеливо се изтегна сред завивките. Лъчите на слънцето едва пробляскваха, но бе достатъчно за да покрият млечнобялата й кожа и тя се навъси и примигна.
Трябваше да стане. Трябваше да се опита да бъде примерна поне този път.
Стана и запристъпва бавно и унило, дотътри се до банята и се постара да бъде колкото й е въможно по-бърза. Излезне по халат и вече се чувстваше достатъчно освежена. Пусна тиха музика от уредбата. Започна да се поклаща бавно в ритъм и същевременно отвори гардероба си. Никога не мислеше прекалено много какво да облече. Избра си тесни дънки и розова блузка. Косата си просто среса до блясък и я остави свободно падаща по раменете й. Така й харесваше. Събра на бързо нещата си-папка, несесер с маркери и малка чанта.
Заслиза по витите стълби на огромната къща във видимо добро настроение. Обстановката беше забележителна-изтънчена, стилна и шикозна биха казали някой от най-прочутите архитекти в Калифорния. Едно от най-красивите творения в Бевърли Хилс-мраморна постройка, огромни панорамни прозорци, зеленолистни високи палми и изящна градина отпред-басейн, огромен гараж, а вътре-тежки килими, големи старинни камини, бароково обзавеждане, финоукрасени позлатени полилей, картини на скъпи художници.
И тя сама живееща в тази огромна къща. Каква полза от тази разхита? –замисли се Брук докато слизаше по стълбите. Родителите й не се интересуваха от нея. Постоянно пътуваха. Бизнесът беше по-важен от нея. Всичко беше по-важно от нея.
Но нали точно работата им беше осигурила целият този лукс!-Брук го съзнаваше, а и не мислеше да се оплаква. В края на краищата имаше всичко, за което си помисли.
Усмихна се на себе си, взе ключовете на колата си от кухненския плот и излезе.
Не харесваше да ходи пеша-това не беше в стилът й. А пък и обичаше малкото си  светлосиньо кабрио. Качи се, запали колата, двигателят леко изръмжа, тя се погледна в огледалото, сложи си малко грим, пусна музиката силно и потегли към колежа.
Така пристигаше Брук Дейвис в двора на сградата на Калифорнийския. Дошла на лекции, но повече търсеща забавленията. Винаги това я ръководеше. Беше пълна с енергия. За какво й беше да учи? Имаше всичко, което пожелае.
Но въпреки това не беше глупачка. Напротив дори беше много умна. И го съзнаваше. Съзнаваше всичките си предимства до едно, всяка част на характера си, всичко, което беше. Спря пред паркинга на колежа и слезе от колата. Закрачи уверено по коридорите докато намери стаята.
„Катедра по Средновековна литература“-беше изписано със златни букви на голямата дъбова врата. Като малка слушаше истории за рицарите и техните подвизи, за Великата Инквизиция, множеството разклонения на ересите и горящи факли, но защо по дяволите се  беше записала за този курс? Не можеше да си спомни.
Както и да е. Трябваше да го посещава така или иначе. Влезе и зае едно от по-предните места. Не обичаше да стои отзад. Не след дълго влезе и учителката-стройна и висока русокоса мадама, добре изглеждаща, но сякаш беше нервна. Все едно не си беше на мястото или не беше тук поне не и духом. Както и да е-проблемите на скучните учителки никак не я вълнуваха.
Тя задраска нещо на черната дъска. Брук впи зареян поглед в думите. Момичето до нея я сръчка с лакът и прошепна:Довечера ще има купон. Ще дойдеш ли?
-Ще видим-просто отвърна Брук. Къде ще бъде?
-В общежитията на второкурсниците-отвърна момичето.
Втрокурсниците бяха много секси помисли си Брук. В този миг висок писклив глас се извиси в стаята и прекъсна бляновете й. „Може ли малко по-тихо?!“-каза учителката и за миг бъбренето спря. Тя отново се обърна към черната дъска.
-Бройте ме-проговори отново Брук на момичето, а не след дълго към тях се присъединиха и някои от другите студенти. Скоро в стаята тишината съвсем се наруши. Изглежда средновековната литература не се беше харесала на никого.

[Elizabeth S. McQueen]

Елизабет продължи да пише и да се прави, че не обръща внимание на шума. Колкото и усилия да полагаше, главоболието не го интересуваше и обръщаше прекалено много внимание на бъбрещия рояк. Ако беше някой друг ден, строяната блониднка нямаше дори да забележи. Но не и деня в който беше сънувала майка и и най-вероятно мъртвото си дете. Пък и тъпата и сестра допълваше гледката. Не я интересуваше, че майка и е мъртва, камоли че баща и съвсем не е с всичкия си. Заради тази лигла цялата отговорност се падаше на Скарлет. Понякога когато баща и заговореше, че трябва да чакат майка и да се прибере, русокоската имаше чувството, че и тя ще полудее. Въпреки целия товар тя знаеше, че трябва да се държи и да не мисли затова, въпреки че постоянно сънуваше майка си. Чувстваше, че няма да издържи още дълго на напрежението и подтисканите емоции, но знаеше, че трябва да го направи и се крепеше някак. Когато бученето стана нетърпимо тя не издържа и отново се обърна. Просто седеше, вперила поглед в тълпата. Бяха се събрали като стадо овци над купа сено. Все едно тя изгаряше от желание да седи там и да им гледа наглите физономии, които продължаваха да издават всевъзможни звуци. Елизабет се огледа , въоражена с ледения си поглед, за да си набележи жертва. Ако продължат да говорят тя щеше да измисли как да вгорчи живота поне на един от тях. Те вгорчаваха нейния, следователно и тя щеше да вгорчи техния. За сега се спря на едно момиче с розов потник и кестеняма коса. Опита се да си спомни името и, но така и не успя. Гласът на Скарлет се извиси над всички останали:
- Не ме интересува кой говори и кой не, но ако продължите още една секунда с вашето нагло мучене, всичко без изключение ще останете на поправка.
Добре де, това беше чиста лъжа. Нямаше да са всички, а само един. Но и една жертва стига, за да видят какво ще им се случи на всички. Ако още веднъж ме хванеха в лошо настроение наистина можеше всички да пострадат.

[Брук Дейвис]

Всички на поправка! Сигурно се шегуваше. Това нямаше как да стане. Нали всички майки и бащи, които даваха колосални суми на университета за да съществува щяха да се надигнат. Явно учителката нямаше и предства как стават тези неща. Засмях се вътрешно на себе си. Опитах се да се заслушам. Спрях да говоря не защото думите й ме стреснаха, а защото темата не ми беше достатъчно интересна. Тъкмо бях решила да мълча когато телефонът ми извъння. Смс, трябваше да отговоря. Посегнах към телефона и го скрих под скамейката. Започнах нервно да натискам копчетата на екрана. И в този миг гласът й отново прониза тишината...

[Elizabeth S. McQueen]

Въобще не ме взимаха на сериозно. Те не знаеха, че не ми пука дали ще ме изритат. Уволняването щеше да ми е най-малкият проблем! Имах предостатъчно пари да живея без да си мръдна пръста цял живот, но самата мисъл просто да бездействам никак не ми харесваше. Ако по цял ден си клатех краката без да има какво да правя щях да се поддам на емоциите си и това щеше да е фатално. Когато чух СМС-а и видях, че точно моята мишена е източника на шума, се усмихнах самодоволно. Незабелязано извадих две хапчета от чантата си и се завъртях, за да ги изпия без никой да забележи. Не можех да издържам без лекарства повече. Имах чувството, че главата ми всеки момент ще експлодира. Трябваха ми сили, за да изкарам целия си насабран гняв върху брионетката. Усещах сладкия вкус на победата. Много обичах да тормозя някой и сега ми се отдаваше прекрасна възможност. Като по-чудо се сетих за името и. Поредната богаташка, която си мислеше, че може да си купи всичко. Да, но не и мен. Засмях се тихо и възвърнах леденото си изражение като се извърнах към мястото където се намираше.
- Моля госпожица Дейвис да дойде тук за момент.
Гласът ми беше строг и безразрилчен. Когато брионетката се приближи аз набързо се разрових, за да намеря листа с името и.
- Искам само да Ви уведомя, госпожице Дейвис, че не виждам големи шансове да се измъкнете от поправка. Нали знаете какво означава текст? Той съдържа информация, която е изградена от свързани по смисъл изречения. Е между вашите изречения такъв липсва.
За сега не можех да измисля друг упрек, но мислех, че това стига. Все пак дори не го бях прочела.
- Ако не предадете смислено есе когато се видим утре, ще се видим на поправителната сесия. И още нещо. Не изпращайте родителите си с пачки в ръце, аз си имам достатъчно. Сега сте свободна да се върнете обратно.
Кимнах и най-любезно и демонстративно изхвърлих есето и в коша.

[Брук Дейвис]

Учителката реши да ме извика. Е, ок няма проблеми. Оставих нещата си и се появих пред нея на катедрата. Размаха ми някакво есе. Заплаши ме с поправка. Е, какво значеше една поправка-със сигурност не повтаряне на годината. Един не взет изпит, какво толкова? Каза ми, че не иска пари. Сякаш й бях предлагала. Имаше си други начини. Съвсем различни от старите трикове с подкупи. Имаше едно нещо, което се наричаше власт. А властта беше по-могъща от парите. Само един телефон бе нужен и щях или да си избера друга дисциплина. И без това средновековната литература не беше от задължителните в програмата, а просто избираем предмет. Едно позвъняване и всичко щеше да приключи тихо и мирно, дори без тя да каже й дума.
Съвсем добре знаех, че съм виновна. Само, че не мислях, че бях единсвената, която пишеше смс-и по време на час. Да ме оставят на поправка за такава глупост!-това беше смешно. Нямаше да позволя на учителката да си изкара гнева върху мен. Каквито и проблеми да си имаше, аз нямах вина за тях. Дори и да нарушавах дисциплината, не това беше решението. В стаята имаше и много други, които говореха. По дяволите!-та аз дори не бях започнала разговора. Какво си мислеше тази жена?
-Аз ли съм вашата мишена г-це Маккуин-попитах? На лицето ми се изписа иронична усмивка.
Погледнах към класа. Всички мълчаха и наблюдаваха сцената, която се разиграваше.
Моето есе беше брилятно-а и нямаше как да е иначе след като го бях доста запозната с предмета й, макар да не изглеждаше, че съм от момичетата, които биха се трогнали от уроците си.  Само, че тя дори не го знаеше. Не знаеше каква съм и нямаше право да ме съди.
Какви бяха представите й за мен-нямаше значение. Дори и повечето от тях  да бяха истина. Богато разглезена момиче-да, но не глупачка!
Когато каза, че в текста ми няма и едно смислено изречение се вбесих. Ясно-значи дори не го беше прочела. Иначе щеше да знае, че е за отличен. Това беше едно от малкото есета, които бях написала сама.
-Изглежда не си вършите работата-добавих. Не смятам себе си за виновна за това-вдигнах рамене.
-Правете каквото искате-казах и в следващият момент затворих вратата зад себе си.Стъпките ми отекваха по големият коридор, а вътрешно в мен се надигаше гняв.
Не бях започнала добре годината. Татко нямаше да остане доволен. Но щеше да се намеси определено-така той компенсираше липсата си в моя живот-скъпи подаръци, пари, подходящите телефонни обаждания тук и там...
Малка намеса където е необходима. Бенджамин Дейвис беше важна фигура. И това ми стигаше.
"Властта е благо само когато изцяло ти принадлежи". Брук Дейвис не беше играчка в ръцете на никой! На лицето ми се изписа отново същата самодоволна усмивка.
Озовах се пред приемната на декана точно след 5 минути. Съобщиха за мен и веднага ме приеха.
Накратко обясних проблема.
-Разбира те ли, не аз съм тази, които избира учителите в този колеж...,но не не смятам, че тази практика е уместна. Написах прекрасно есе, а тя дори не го поречете!-казах и по бузите ми се стече една малка сълза. Беше толкова лесно за мен да се разплача. Понякога плачът е подходящо оръжие.
Не смятах да лъжа. Казах на декана всичко-как съм се държала, за приказването, за телефоните-всичко. Признах грешката си.
-Надявам се разбира те, че не мога да остана в този час-добавих и невинно се усмихнах.
-Той ми подаде кърпичката си.
-Благодаря-казах.
-Момиче, та това са глупости!-отвърна декана и се засмя. Кой не е говорил в час?. Самият аз съм го правил.Това е детинщина!-отвърна и свали големите си очила. Имаше уморен вид. Разсмя се. Около очите му се появиха малки фини бръчици.
Леко се усмихнах.
-Надявам се, че няма да притесняваш баща си с тези глупости!-каза и ми подаде бланка и химикал.
Беше молба за промяна на избираем предмет. Усмихнах се доволно.
-Минали са много малко часове, не е съвсем късно-добави. Подпиши и да приключваме въпроса. Избери си нещо друго-история, астрономия, право-каквото и да е. В този университет нещата не ставата така.
Засмях се.
-Благодаря за отделеното време-казах и поставих подписа си върху листа.
-А, и поздрави баща си-не съм го виждал отдавна.
-Разбира се.
Затворих вратата зад себе си. Беше време да се прибирам в къщи.

[Sponsored content]