Club "Revue"

[Alexandra.]

Слънцето се беше скрило и нощта бе паднала над Бевърли хилс. Беше страхотна вечер и Александра щеше да се възползва от това. Отвори гардероба си, в който имаше всевъзможни дрехи и облече едни тесни черни дънки, комбинирани с червено потниче. Дори не се занимаваше да се гримира, нанесе малко гланц върху устните си и излезе светкавично бързо от вкъщи. Реши да походи пеша, все пак времето беше страхотно, за да се затваря в колата.
След около половин час ходене, накрая бе стигнала пред една от любимите й дискотеки. Пуснаха я вътре без да й направят проблем, но съвсем скоро разбра, че може би щеше да е по-добре да не я бяха пуснали. Наобиколи я някаква пияна компания колежани, които не познаваше лично, но бе виждала в колежа. Подвикваха по нея, но успя да се измъкне от тях без много усилия, те бяха толкова пияни, че дори не усетиха кога тя се отдалечи от тях. Оглеждайки се, за да е сигурна все пак, че някой от групичката не е решил да я последва, се блъсна в някой.
-О, Боже! Съжалявам .. - каза тя стреснато, защото по принцип не беше изобщо непохватна и не се блъскаше в хората. Обърна се и вдигна поглед, след което на лицето й се появи една усмивка.
-Здравей - поздрави тя Даниел. Да, говореше на учителя си на ти.. сякаш някога това е било проблем.

[Danniel Stewart]

Денят беше като всички останали. С мъка изкарах лекциите си. Понякога се чудех на студентите ми, които идваха редовно. Това сигурно бяха най-скучните часове в университета, а те всяка сутрин чинно заемаха местата си в голямата зала. Всяка сутрин с прекрачването на прага се надявах да не заваря никой, но уви групичката "зубъри" не пропускаха лекция и по този начин не можех да се измъкна от отегчителното си ежедневие поне за един ден. Понякога наистина се чудех кой дявол ме накара да стана учител. Няма по-неподходящ човек от мен. Доста често ме спохождаше носталгия за отминалото време и се чувствах като с прерязани криле, но сам си бях избрал този път.
За моя радост скучния ден беше към края си и можех да си позволя няколко питиета в любимия си клуб. Там доста често се навъртаха колежани, но вече си бях изградил навик да не им обръщам внимание. Там не бях господин Стюърт, а просто непознатия мъж на бара. Не можех да отрека, че и заплашителното ми изражение, прогонваше евентуалните желаещи да ме заговорят.
Днес отново бях надянал тази маска, докато замислено отпивах от уискито си. Повечето от посетителите се бяха почерпили солидно, но мен това не ме вълнуваше. В умът си отново и отново превъртах срещата си с Елинор на забавен каданс, опитвайки се да проумея защо всяка нейна беда ме засягаше лично. Знаех отговора, но някак си ме беше страх да го призная сам пред себе си. И докато все още бях отнесен в мисли за блондинката, усетих как нещо или по скоро някой се блъсва в мен. Погледа ми веднага потърси злосторника и попадна на познатата ми брюнетка.
- Александра, непохватна както винаги - засмях се аз. Макар че тя никога не беше непохватна, не можех да пропусна възможността да се подразня с нея. тя беше моя студентка, но странно защо никога не сме поддържали типичните отношения учител-ученик, а и да си призная не бих и искал.

[Alexandra.]

При думите на Даниел, Алекс се нацупи престорено, но бързо усмивката й отново се върна на лицето.
-Много си любезен днес.. - каза тя и се засмя.
След известно време се усети, че седят прави едва ли не на средата на бара и че идеята да мръднат нямаше да е никак лоша. Погледна наоколо, но ри Даниел не дойде никой, затова тъмнокоската реши да стреля направо, без да овърта.
-Да не би да си сам? - попита го след няколко секуди.
-Нима всички студентки не са ти навити достатъчно, че да те придружат? - пошегува се госпожица Грей, продължавайки неговата игричка с това да се подразнят малко.
Напоследък брюнетката засичаше повечето си съученици и учители именно о такива места, а не в университета, което май не говореше много за нея. Може би скоро трябва да се появи, ако желае да завърши тази година, а не да я оставят и да я повтаря. Единствените лекции на които би отишла, може би бяха тези на Даниел. От доста време не беше посещавала нито едни обаче и това май беше повод за леко притеснение. Макар че с пари всичко се оправяше, а семейството й имаше в излишък.. дали изобщо можеха да си ги преброят?
-Ако си сам, предлагам да пийнем по нещо и.. ами всъщност не можеш да избягаш от предложението, защото не приемам "Не" за отговор - усмихна се Александра и без да чака отговор тръгна към едно от сепаретата. Предпочиташе сепаретата пред шумния бар. Бяха по-отдалечени, затъмнени и не трябваше да се съобразяваш с никой, както на бара. Съвсем скоро госпожица Грей се настани на едно от въпросните сепарета, подканвайки с поглед и Даниел да се присъедини.

[Danniel Stewart]

Усмивката заигра на устните ми. Не можех да отрека, че Грей можеше да се прави на непристъпна, но и бързо да стопява леденото си сърце.
- Нали знаеш..много ме искат, но аз не съм мъж за всяка.
Всъщност забележката на Александра не беше неуместна. Не можех да отрека, че имаше една група студентки, които с лекота могат да направят нещо като мой фен клуб, но бяха прекалено скучни за мен. Все още бяха прекалено детински настроени, а на мен не ми се занимаваше с недорасли куклички. Единствените, с които общувах с лекота без да се почувствам отегчен бяха може би единствено Елинор и Александра. Блондинката и брюнетката. За Елинор вече ми беше ясно. И двамата ни свързваха общи неща. Прекалено много бяхме преживели заедно. А Александра? Тя си беше просто Александра. Можеше да подлуди всички с променливите си настроения, но все пак беше забавна.
- Да не би да те е страх, че ще те видят с преподавател и репутацията ти ще бъде съсипана- смехът ми се разнесе наоколо. Наистина не беше много удачно да стоим на средата на нищото в бара, но пък нищо не ми пречеше да продължа играта на дразнене.
С усмивка на лице придружих брюнетката към едно от сепаретата. Няколко от студентите ми ме познаха и аз им кимнах вяло. Сигурно си бяха помислили доста неща, забелязвайки, че стоя и се смея с ученичка, но тяхното мнение не ме вълнуваше особено. И без това се говореше за мен, че имам връзка с тази и онази, а сега можех спокойно да дам храна на клюките, си мислех аз докато удобно се настанявах на сепарето до Грей.

[Alexandra.]

Александра поклати глава при въпросът на Даниел.
-Този, който трябва да се притеснява за репутацията си, си ти - каза тя и повдигна рамене.
Най-много да се съчини някоя пиперлива история, от студентите, които ги бяха видяли. От тази история нямаше да си изпати Александра, ами учителят. От друга страна, групичката студенти вече бяха толкова пияни, че последното за което се тревожеше, беше че може на сутринта да чуе всевъзможни версии относно това как е протекла тази нощ. И всяка една версия щеше да е по-разчупена от другата. Понякога оттези клюки Алекс разбира се нещаза себе си, които дори тя саматане знаеше.
-Ти трябва да се притесняваш, ако те видят с уничка, не е ли така? - попита тъмнокосата госожица и се облегна назад в сепарето.
През това време дойде сервитьорката. Алекс не беше мислила какво иска да пие, но трябваше да си избере на момента. Е, на нея й беше лесно да взима решения, затова си поръча едно сухо Мартини. Философията на Грей беше, че винаги трябва човек да бъде сигурен в решенията си, защото и най-малкото колебание и несигурност, която прояви, може да го съсипе. Именно поради това, тя винаги взимаше решенията си спонанно и никога не съжаляваше, не се връщаше назад във времето, за да се чуди какво е можело да стане. Не се тормозеше с излишни въпроси и представи как ли щяха да се развият нещата, ако например беше станала 15 минути по-рано. Понякога сама си се възхищаваше на решителността си.
-Какво ще пиеш? - попита тъмнокоската Даниел и плъсна погледа си към него.

[Danniel Stewart]

Нямаше как да не се засмея. От една страна Александра беше права. При възникването на някакви слухове аз щях да съм потърпевшия, а не тя. Но брюнетката пропускаше един много важен момент - на мен не ми пукаше. От доста време се замислях дали си струва да пропилявам живота си правейки се на добрия и улегнал син или можех спокойно отново да поема по стария си път. И все пак колко и да не ми се искаше продължавах да играя ролята си с лекота. Не ми беше приятно, но това беше единствения начин да направя майка си щастлива. След смъртта на татко аз й бях единствената опора и не исках да и разбия сърцето с някое ново изчезване.
- Не се притеснявай за моята репутация. И преди съм се измъквал от такива ситуации - намигнах леко на Александра. Странно, но не съжалявах, че я срещнах днес. В интерес на истината в началото на вечерта не исках да виждам никой познат, но в край на сметка тя никога не е била просто познат.
Търпеливо изчаках дамата да си поръча питието преди да поръчам едно уиски на сервитьора. От доста време вече бях изпил моето, а в такава приятна компания алкохола ми вървеше с лекота.
- Е Александра, забелязвам, че за разлика от лекциите, поне баровете посещаваш редовно - усмихнах й се заговорнически аз. Тя беше достатъчно наясно как мразех редовните посетители на лекциите ми.

[Alexandra.]

Тъмнокосата девойка се усмихна при коментара му.
-Седя зад колоната, затова не ме виждаш на лекциите - пошегува се тя.
Мнозина се спасяваха, или поне се опитваха да се спасят с това оправдание при учителите си. Но в този случай и двамата знаеха, че това не беше истина, беше известно, че Грей ходеше прекалено рядко на абсолютно всички лекции, не беше нередовна конкретно при тези на Даниел.
-Нима редпочиташ да идвам на лекциите ти, отколко да няма никой и да вземеш свободен час? - попита го с престорено учудване Александра, макар да й беше повече от ясно, че Даниел предпочиташе стаята да е напълно празна всеки път, когато влезе вътре, за да не му се налага да прекара няколко часа със зубърите, които не пропускаха нито една от лекциите на Стюарт. Госпожица Грей понякога се чудеше как можеше да са толква редовни и да ходят всеки път.
-Ако толкова ти липсвам на лекциите, току-виж съм се появила. Ще се прежаля един ден да не спя до обяд, заради теб - каза тя и му смигна игриво.
Ако някой гледаше отстрани, никога не би си помисли, че те бяха учител и ученичка, след като стане свидетел на свободното им държание един с друг. Липсваше всякаква официалност, но Александра си беше такава - много свободна и непринудена личност и това едва ли би се променило, независимо кой седеше срещу нея. Казваше и вършеше каквото и е наум, без да се притеснява.

[Danniel Stewart]

- Професорите умират да чуят това оправдание. - Шегите на Александра бяха на място и доста бързо успя да ме извади от мрачното ми настроение.
- А и как може да си помислиш, че предпочитам един свободен час, пред възможността да влея малко знания в нечия глава. - И двамата знаехме, че това е очевидна лъжа. Мразех работата си и никога не съм го крил. Но от друга страна умирах да се правя на невинен до доказване на противното. Тъмнокоска ме беше хванала на тясно, но аз нямаше да й се дам лесно. Добре де, щях, но това е друг въпрос.
Сервитьорът наруши за момент уединението ни, оставяйки бързо напитките. Погледа му беше многозначителен, но аз само му се ухилих ехидно преди да взема уискито си. Да си мисли каквото иска. Тази вечер смятах да си прекарам добре напук на всичките клюки, които можеха да тръгнат по мой адрес. Пък и с такова момиче нямаше как да си прекарам зле, отбелязах наум аз след като пуснах един дискретен поглед към Грей.
- Предпочитам да те виждам по баровете отколкото в университета. Някак и нощния живот отива повече на твоето амплоа- намигнах й дяволито, след което жадно отпих от уискито си и се настаних по-удобно на мекото сепаре.

[Alexandra.]

-Нима ще се лъжем? - засмя се Александра на думите му.
Понякога се чудеше дали той мразеше повече да ходи в колежа, или самите студенти. В случая на Александра, едва ли имаше някой, който да не харесва онова място повече от нея. И въпреки факта, че сигурно близо два месеца не беше стъпвала там, беше пределно ясно, че ще завърши. Едно ново крило на библиотеката, или разширение на салона, подпомогнато финансово от семейство Грей и тъмнокоската щеше да завърши с отличие. Макар, че тя бе доста интелигентно момиче, ако не беше толкова своеволна и ходеше горе-долу редовно, щеше и сама да си изкара тези перфектни резултати без да се налагат тези "дарения" от родителите й, които бяха наясно с товакакво върши дъщеря им. Александра усвояваше нещата бързо, учеше нови неща за смайващо кратки периоди от време и ако не беше толкова мързелива да учи, сигурно щеше да е доста добра колежанка.
Погледа й се спусна към Даниел преценяващо и се подсмихна.
-Да ти кажа и ти ми изглеждаш по-добре на фона на бара, вместо на бюрото на залата вколежа - каза Александра с все същата усмивка на лицето, докато междувременно посегна към мартинито си и го поднесе към устните си, отпивайки една малка глътка от нискоалкохолния си коктейл. Типично женски коктейл. Забеляза, че вътре се червенееше коктейла черешка, вместо маслинка и се зарадва на късмета си, предпочиташе черешките далеч повече ред маслинките.
-Факт е, че и двамата не харесваме онова място. Аз съм един вид задължена уж да го посещавам, но ти не си.. защо продължаваш да си учител, след като не е нещо, което да обичаш? - попита го госпожица Грей.
И преди се беше запитвала защо Даниел продължаваше да практикува учителската просфесия, след като не му доставяше никакво удоволствие.

[Danniel Stewart]

- Аз никога не лъжа, скъпа. Аз просто замазвам истината- засмях се аз на очевидната нелепица, която казах. - Хмм, а аз си мислех, че съм неотразим в учебната зала.
Знаех, че ми е трудно да привлека вниманието на студентите си върху скучния материал, но всъщност и не полагах голямо усилие. Не ме интересуваше. Като толкова много искаха да научат имаше предостатъчно учебници. Можеха да се оправят и сами. А по-богатите винаги можеха да разчитат на финансовата подкрепа на мама и тати, които им осигуряваха безпроблемно завършване. Жалко, че докато аз учех нямаше кой да ми осигури същото. Не, че семейството ми нямаше възможност. Те просто не искаха да знаят, че съществувам, а ако не беше смъртта на баща ми все още щеше да е така.
- Много сме любопитни нещо. Всъщност от известно време мисля да зарежа преподаването ида избягам с някоя ученичка. За жалост още не съм набелязал никоя.- Шегата ми беше на място. Но всъщност това беше истината, прикрита във вид на закачка. Истината беше, че тази идея няколко пъти беше минавала през ума ми и дори вече знаех, че имам избраница. Знаех, че Елинор е правилното момиче за мен, но никога не бих и признал чувствата си.Тя беше от жените, които взимат сърцето ти и го разбиват на милион парчета, без да усетят и капка угризение. При мисълта за Елинор, лицето ми придоби по-меки черти, но бързо се отърсих от образа на блондинката, превзел така бързо мислите ми и насочих вниманието си към брюнетката, която стоеше срещу мен и беше готова да ми предложи всичко.

[Alexandra.]

Александра се засмя на думите му, че желае да избяга с някоя ученичка.
-Бас държа, че от фен клуба ти ще има доста навити, дано не стане масово сбиване за теб. - каза госпожица Грей и отпи от питието си.
Факт беше, че Даниел наистина имаше прекалено много обожателки сред колежанките, някои доста по-вманиачени от други. Александра не би се учудила, ако дори го преследваха и знаеха къде живее, имаше доста момичета, които бяха хвърлили око на учителя.
-Ако толкова искаш да избягаш с някоя ученичка, набелязването на такава би бил най-малкия ти проблем. Все пак колежът в фрашкан с привлекателни колежанки - допълни Александра и се усмихна.
-Нима би зарязал така обичаната си работа в колежа? Не можеш да ни го причиниш, ти си един от малкото свестни учители - каза му тъмнокосата госпожица съвсем не на шега. Това беше тоталната истина, малцина сред училтелите бяха свестни, а Даниел определено заемаше почетното първо място.
-И все пак се носят клюки за теб.. бях останала с впечатлението, че вече си си избрал една сексапилна блондинка - повдигна въпростелно вежди Александра.
Неможеше да остане безразлична при клюките, които се носеха от уста на уста, но не им и вярваше напълно. Беше й ясно, че всеко доукрасяваше това, което е чул и накрая ставаше коренно различна история от първоначалната.

[Danniel Stewart]

Отпих от уискито си и се заслушах в думите на тъмнокоска, опитвайки се да остана сериозен, но това си бише доста тежка задача и не след дълго избухнах в смях.
-Ти ще тъжиш за мен? Моля те не ме разсмивай. Ти по-скоро първа ще вдигнеш купон в чест на моето напускане. Или просто се опитваш да ми се подмажеш, за да ти пиша по-висока оценка на изпита- на устните ми се разля онази типична за мен самодоволна усмивка, която показвах пред много малко хора. -Виж ако искаш шестица за семестъра има и по-лесен начин от това да лижеш задника на преподавателите си -смигнах й почти незабелязано аз.
Всъщност тя до някъде беше права. Повечето студенти ме харесваха, защото рядко пишех двойки. Обикновено единствените скъсани бяха прекалено надутите или много уверените в себе си зубъри.
- Нещо много си се заслушали в клюките около мен. Трябва ли да се притеснявам, че ме държиш под наблюдение? - Тя не беше единствената , която беше чувала слуховете за мен и Елинор. Доста приказки се бяха изприказвали за нас, но и на двамата не ни пукаше особено. Все пак между нас нямаше нищо, така че за сега все още се смеех на глупостите, които чувах.

[Sponsored content]